Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Констанс леко помръдна на стола си, раздвижи ръце. Едва сега Фелдър забеляза бинта на десния й палец.

— Не е тайна, че проявих особен интерес към вашия случай — продължи той. — Всъщност май спокойно мога да кажа, че никой не проявява по-голямо разбиране и съчувствие към състоянието ви от мен.

На лицето й за момент се появи кратка студена усмивка.

— Състояние — повтори тя.

— Искам да ви попитам дали не можем да продължим лечението от там, където бяхме стигнали, да започнем да работим отново в духа на…

— Не — прекъсна го Констанс. Гласът й бе приглушен, но въпреки това в него имаше толкова желязна решимост, че кръвта на Фелдър се смрази.

Той преглътна.

— Моля?

Тя заговори тихо, но твърдо, без нито за миг да откъсва поглед от него.

— Как изобщо можете да си помисляте за продължаване на така нареченото ви лечение? Заради вашата небрежност бях отвлечена и насилена. Заради желанието ви да се заемете професионално с пациент, когото смятате за екзотичен, бях държана в плен и едва не умрях. Не обиждайте интелекта ми, като се опитвате да ме направите съучастничка в собствения ви провал. Как можете да очаквате да ви се доверя отново? А нали именно доверието е основно изискване за успеха на лечението? Разбира се, ако наистина се нуждая от лечение — което е оскърбително предположение от ваша страна.

Страстта, с която изрече това, изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Фелдър отвори уста и отново я затвори. Нямаше какво да каже.

В настъпилата тишина някой почука на вратата.

— Доктор Фелдър? — обади се Остром от другата страна. — Десетте ви минути изтекоха.

Фелдър се опита да се сбогува, но откри, че не може да направи дори това. Затова леко кимна и се обърна към вратата.

— Доктор Фелдър — тихо каза Констанс.

Фелдър се обърна.

— Сигурно бях прекалено груба с вас. Можете да ме посещавате от време на време, ако желаете. Но трябва да идвате само като познат, а не като лекар.

Фелдър внезапно беше залят от вълна на облекчение — и благодарност.

— Благодаря — каза той, зачуден на собствения си прилив на чувства, докато излизаше в ярко осветения коридор.

Д’Агоста беше реквизирал главната заседателна зала на детектив Дюро на Полис Плаза 1. След аутопсията бе направил грешката да изпие три кафета и да изяде две кексчета в „Старбъкс“ в лобито и сега в стомаха му протичаше нещо, което май нямаше връзка с нормалното храносмилане.

Един без пет. Господи, очертаваше се дълъг ден. Проблемът бе, че въпреки напредъка дотук имаше лошо предчувствие относно случая. Много лошо предчувствие. За пореден път се зачуди къде ли се е дянал Пендъргаст. С голямо удоволствие би споделил наученото с него, за да чуе неофициалното му мнение. Случаят си беше точно за него. Проктър, който тъкмо беше излязъл от болницата и се бе върнал в къщата на Ривърсайд Драйв, не го беше чувал. Констанс не знаеше нищо. Никой не вдигаше телефона в апартамента в „Дакота"; мобилният на Пендъргаст също беше изключен.

Д’Агоста поклати глава. Нямаше смисъл да се тревожи — Пендъргаст често изчезваше, без да предупреди никого.

Време беше да тръгва. Взе папката и лаптопа, стана от бюрото, излезе от кабинета и тръгна към заседателната зала. Със случая бяха натоварени над трийсет служители, което го правеше среден по важност. По най-важните случаи понякога работеха два пъти повече полицаи. Но въпреки всичко това бяха адски много хора, доста от които имаха какво да кажат. Трябваше да каже сбогом на спокойния следобед. Подобни срещи трябваше да се провеждат — всеки трябваше да знае онова, което знаят другите. Да не забравяме и всеизвестния факт, че колкото и да увещаваш или заплашваш, не можеш да накараш ченге да седне и да прочете доклад. Нещата трябваше да се казват на срещи.

Пристигна няколко минути след един и със задоволство откри, че всички вече са се събрали. В залата беше оживено, всички бяха изпълнени с очакване. Докато шумът утихваше, Д’Агоста чу зловещо къркорене в корема си. Качи се на подиума и застана зад катедрата до прожекционния екран. От двете му страни имаше дъски на колела. Д’Агоста огледа помещението и забеляза шефа на детективите капитан Сингълтън, който седеше на първия ред до заместник-шефа за Манхатън и няколко други големи клечки.

Стомахът му изръмжа отново. Д’Агоста остави папката на катедрата, изчака да настъпи тишина и изрече думите, които беше подготвил предварително.