Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Значи е възможно извършителят да е патоанатом или хирург-ортопед? — попита той.

Дълго мълчание.

— Не е моя работа да правя предположения.

— Просто искам да чуя личното ви мнение, докторе. Не някакво научно заключение. Няма да ви карам да се подписвате под думите си. Е, какво ще кажете? — Опитваше се да говори меко, за да не я кара да се чувства заплашена.

Тя отново се поколеба. На Д’Агоста започваше да му просветва защо е толкова напрегната — сигурно се питаше дали убиецът не е някой неин колега.

— Струва ми се, че човекът, който го е направил, е с професионален опит — изтърси тя.

— Благодаря.

— Извършителят е използвал и други хирургически инструменти, за да среже плътта до кост… прецизността е забележителна… ретрактори за разделяне на плътта… документирахме следите… и, както казах, използвал е „Страйкър“, за да среже костта. Всички срезове са направени много прецизно, без никакви грешки, точно както хирург би направил ампутация.

Разбира се, с тази разлика, че кръвоносните съдове не са били прищипани или каутеризирани.

Тя прочисти гърлото си.

— Тялото е разчленено симетрично — един разрез на седем и половина сантиметра под коляното, един на седем и половина сантиметра над него, един на пет сантиметра над и един на пет сантиметра под лакътя. Ушите, носът, устните, брадичката и езикът също са били отстранени. Всичко това с хирургична точност.

Тя показа частите от тялото, подредени на втората маса до трупа. Ушите, носът, устните и други малки парчета бяха измити и изглеждаха като восъчни имитации или части от грима на клоун.

Д’Агоста усети как топката в стомаха му се стяга и нещо парещо се надигна в хранопровода му. Господи, май и чашата минерална вода беше грешка.

— Имаме също и това . — Пизети се обърна и посочи снимката, закачена на корковата дъска заедно с други фотографии от местопрестъплението. Д’Агоста вече го беше виждал на място, но въпреки това събра сили.

Върху корема на жертвата имаше съобщение, написано с кръв. То гласеше:

Гордеете ли се с мен?

Д’Агоста погледна специалиста по отпечатъци. Как му беше името? Сега беше негов ред и по блясъка в очите му си личеше, че има какво да каже.

— Да, господин…

— Кугелмайер — бързо и с готовност отвърна онзи. — Благодаря. Така. Свалихме доста пълна серия от тялото. Ляв и десен палец, ляв и десен показалец, десен среден, частични отпечатъци от дланите. Имаме и два чудесни отпечатъка от самото съобщение, при това не къде да е, а в кръвта на жертвата. Писано е с левия показалец.

— Добре — рече Д’Агоста.

Даже повече от добре. Убиецът беше проявил шокираща небрежност, за да остави отпечатъците си навсякъде. От друга страна, криминалистите на място не бяха успели да открият много други материали — никаква слюнка, сперма, пот, кръв или други телесни течности от извършителя. Естествено, намериха много косми и влакна — все пак беше хотелска стая, — но нищо, което да изглежда обещаващо. Никакви следи от ухапвания по тялото, никакви драскотини, нищо, което да осигури ДНК материал от убиеца. Все пак бяха снели много отпечатъци с надеждата да открият случайно останала ДНК и бяха уверени, че лабораторните анализи ще дадат резултат.

— Няма следи от сексуална активност, проникване, насилие или блудство — продължи Пизети. — Жертвата тъкмо е взела душ, което направи откриването на потенциални следи по тялото по-лесни.

Д’Агоста се канеше да зададе въпрос, когато зад гърба му се разнесе познат глас:

— Виж ти, виж ти. Не кой да е, а самият лейтенант Д’Агоста. Как си, Вини?

Д’Агоста се обърна и се озова пред внушителната фигура на самата д-р Матилда Зиевич, главен патолог на Ню Йорк. Стоеше като някакъв централен защитник, с цинична усмивка на начервените устни, със скрита под голяма шапка руса коса и издут работен комбинезон, ушит специално по поръчка. Беше блестяща, внушителна, физически отблъскваща, саркастична, всяваща ужас и изключително ефективна. Ню Йорк никога не бе имал по-компетентен главен патолог.

Д-р Пизети се притесни още повече.

Зиевич махна с ръка.

— Давайте нататък, не ми обръщайте внимание.

Беше невъзможно да не й обръщаш внимание, но Пизети все пак се опита и продължи да изрежда предварителните резултати, важни или не. Зиевич слушаше много внимателно и докато Пизети говореше, сложи ръце зад гърба си и обиколи мъчително бавно двете маси, едната с тялото и другата с останалите части, като ги разглеждаше с нацупени червени устни.