Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

И тогава се случва. Както всички предишни пъти — писък на спирачки, затръшване на врата, тропот на крака.

— Halt! — чува се рязък вик. — Hände hoch! [12] Стой! Горе ръцете! (нем.) — Б. пр.

Друг мъж тича към нея с пистолет в ръка.

Тя надава приглушен вопъл на отчаяние и безсилие и се втурва към най-близката отворена врата — денонощен магазин за деликатеси. Дори в този късен час той е пълен с хора, които се редят на опашка пред тезгяха или се трупат около салатения бар на самообслужване. Тя се втурва вътре, като събаря след себе си купчини консерви, преобръща салатите и разпилява хлъзгавото им съдържание по пода, само и само да забави преследвача си. Магазинът се изпълва с възмутени викове. Тя изтичва през кухнята, изхвърча през отворената врата вдясно, втурва се по къс коридор и се озовава в друга кухня, която е по-голяма и тъмна — явно в долепената сграда има по-официален ресторант. Тя се хвърля през притихналото заведение, минава покрай постланите с бели покривки маси, готови за утрешните посетители, отключва предната врата и се озовава отново на Ист Енд Авеню, на петнайсет метра от мястото, от което е тръгнала.

Оглежда се трескаво. Няма никакви таксита. Само след минути или може би секунди нацистът ще се появи. Погледът й зърва нещо в зеленината на парка „Карл Шурц“ от другата страна на булеварда — тухлена стена със затворен портал, а зад нея — жълтата грамада на голяма сграда във федерален стил.

Грейси Маншън.

Претичва през булеварда и се покатерва по напречните железа на портала. Знае, че сегашният кмет не живее тук, а предпочита собствения си ултралуксозен апартамент — но че въпреки това резиденцията е охранявана.

Поглежда през рамо и вижда втория нацист да излиза от магазина за деликатеси. Той я забелязва и се втурва напред.

Като проклина бавните си реакции, тя скача от другата страна на оградата и тича към имението. Сградата е тъмна, но стените й са осветени от прожектори. Тя се втурва към униформения полицай, застанал на ъгъла.

— Здравейте, полицай — казва тя, като се мъчи да овладее дишането си и намества раницата така, че да скрие кървавото петно под ръката си. — Бихте ли ме упътили как да стигна до Таймс Скуеър?

Ченгето я зяпва, сякаш е побъркана.

Тя застава между къщата и полицая.

— Изгубих се и се опитвам да намеря пътя до хотела си. Можете ли да ми помогнете?

Зад ченгето вижда втория нацист да наднича над стената към тях.

Полицаят я поглежда намръщено.

— Госпожице, имате ли представа къде се намирате?

— Ами… Сентръл Парк?

Полицаят вече е убеден, че е друсана.

— Това е забранен за достъп район. Ще трябва да ви задържа.

— Добре, полицай.

Тя тръгва с ченгето към предната страна на сградата. Поглежда през рамо и вижда, че нацистът е изчезнал. Сега обаче трябва да се измъкне от ченгето — не може да рискува името й да попада в полицейския архив. Изчаква да приближат източната страна на имението. Ченгето отключва портата и я повежда към служебната си кола. Тя забавя крачка. И изведнъж се втурва към дърветата покрай границата на парка.

— Хей! — вика ченгето. — Връщайте се веднага!

Но тя не се връща. Тича и тича през дърветата, по опустели улици, по тъмни алеи. Тича, докато не започва да й се струва, че сърцето й ще се пръсне…

Събуди се със задавен вик. За момент остана объркана, без да има представа къде се намира. После видя олющените стени и затворената врата, подуши вонята на стари лайна и спомените се върнаха. Беше заспала в кабинка на женската тоалетна на Пен Стейшън. Беше сънувала отново… същия онзи отвратителен, ужасен, безкраен сън, който не беше сън — защото се беше случил точно по този начин преди две седмици.

Тръсна глава, за да разпръсне мъглата на страха. Бяха минали две седмици. Нищо не се беше случило. Несъмнено беше в безопасност.

Стана. Коленете й запротестираха. Задникът й бе изтръпнал от шестте часа седене върху тоалетната чиния. Поне драскотината от куршума беше зараснала.

Излезе от кабинката, изплакна лицето и ръцете си, изми зъбите си и среса косата си с тоалетните принадлежности, които бе купила в „Дюан Рийд“. Огледа се в огледалото. Две седмици на улицата и малко майсторство с грима я бяха превърнали в мръсна бездомна наркоманка.

Беше шест вечерта и гарата гъмжеше от хора, точно както се надяваше. През последните две седмици се движеше единствено в тълпата. Не изпускаше от поглед нищо, оглеждаше се непрекъснато за евентуални преследвачи, винаги беше нащрек в очакване да види онова жестоко лице с тъмните очила. Беше се превърнала в човек от улицата, криеше се по метростанции и черкви, спеше по пейки в парка и в подлези, ядеше боклуците на „Макдоналдс", събрани от контейнерите за отпадъци зад заведенията след затварянето им. Беше ясно, че се е натъкнала на някаква мощна, добре организирана нацистка групировка или конспирация. Това беше единственото обяснение за тайната квартира, за целия апарат и бумащина — както и за твърдата решимост, с която я бяха преследвали. Те знаеха, че е откраднала документи.