Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Тя падна по очи на килима, но не прекалено тежко — с онова тупване, което можеше да се обясни и с преобърнат стол. Албан зачака, загледан с огромен интерес, докато борбата със смъртта не престана и кръвта не изтече от тялото й.

Отново си погледна часовника — седем и четирийсет. Schön [10] Чудесно. (нем.) — Б. пр. .

Коленичи, извади от джоба си малък кожен пакет, разтвори го на килима и извади няколко важни инструмента. После се зае за работа.

В осем щеше да се наслаждава на кафето на „Старбъкс“ във фоайето.

Мъглата отново се разпръсва и мъжът се усмихва. Сваля предпазителя на пистолета си и се прицелва.

— Auf Wiedersehen [11] Сбогом. (нем.) — Б. пр. . — Кривата му усмивка се разтегля още повече, той явно се наслаждава на момента.

Младата жена, все още с ръка в чантата, намира онова, което й трябва, сграбчва го.

— Чакайте… Документите. У мен са.

Колебание.

— Документите от… от Лауфер. — Спомня си името, което е видяла на един от документите, избира го съвсем случайно.

— Невъзможно! Лауфер е мъртъв. — Мъжът, нацистът, изглежда изненадан, жестоката самоувереност на лицето му се сменя с тревога и несигурност.

Пръстите й се свиват около някои от листата, смачкват ги и тя ги вади от чантата, само колкото да се види черната свастика на бланката.

Мъжът пристъпва нетърпеливо напред и посяга да ги вземе. Сред листата обаче е скрит нейният флакон защитен спрей, който е взела, докато е събирала документите. Докато той поглежда надолу към листата, тя натиска бутона и струята попада право в лицето му.

Мъжът залита назад с нечленоразделен вик и пистолетът му пада на земята, докато той вдига ръце към лицето си и изпуска листата. Тя бързо ги грабва, изритва оръжието настрани и хуква към вратата, прекосява подобната на олтар съседна стая към стълбището и се втурва надолу по стълбите към втория етаж, като взема по три стъпала наведнъж. Усеща тежката раница като воденичен камък на раменете си. И тогава започва — усещане за унасяне, тежест в краката, частична парализа. Отгоре се чуват резки гърлени немски думи, чува се тропот на тежки стъпки.

Тя тича през стаята за фалшифициране, покрай спалните, като през цялото време чува зад себе си тропота на преследвача си. Стига до първия етаж, задъхана, все още странно бавна, сякаш скована от страх, но успява да стигне външната врата, хваща дръжката.

Заключено. И всички прозорци на първия етаж са с решетки.

Докато се обръща, зад нея се чува изстрел и от касата на вратата се разхвърчават трески. Тя се мята в дневната, скрива се зад голяма витрина, която е дръпната напред, сякаш се готвят да я преместят. Притиснала гръб към стената, хванала се за ръба на ламперията, тя вдига крака и ги свива; секунда по-късно мъжът влиза и тя рита с двата си крака и блъсва витрината към него. Той отскача настрани, когато фаянс, метални подноси, книги и стъкло политат като на забавен кадър; мъжът се спасява на косъм да бъде смазан, горният край на падащата витрина го удря в коляното и той рухва на земята с яростен вой.

Тя прескача витрината и се втурва навън от трапезарията. Проехтява нов изстрел и тя изведнъж усеща удара отстрани, последван от толкова силно парене, че болката едва не я кара да рухне на колене.

Наполовина изтичва, наполовина пада по тясното стълбище към мазето, пробива си път през купчини книги, скача на стола, който е поставила по-рано, надига се към тесния прозорец. Горе чува тропот — мъжът отново се е изправил, но се движи по-бавно и по-тежко, явно щади ранения си крак.

Тя се мята на паянтовата маса, избутана до високата два и половина метра тухлена стена, покатерва се, изритва прозореца и скача в задния двор на приятелката си Маги.

Спира за момент. Всичко е спокойно. Въпреки това трябва да продължи. Качва се на задната веранда, влиза в кухнята на Маги, затваря тихо вратата и оставя лампите изгасени.

Един след полунощ — Маги още не се е върнала от работа. Тя поглежда хълбока си, който кърви обилно, и с облекчение открива, че куршумът само я е одраскал.

Продължава бързо през тъмното смълчано жилище към изхода. Внимателно, много внимателно открехва вратата и надниква навън. Ист Енд Авеню е тихо, само редки коли минават под меката светлина на уличните лампи. Тя изскача навън, затваря вратата и забързано тръгва на север, като се оглежда за такси. Драскотината я боли, тежката раница я измъчва. Не се виждат никакви таксита.