Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Може би беше прекалено параноична, но й се струваше много вероятно да направят всичко възможно, за да я открият и елиминират.

Би могла да се обърне към полицията. Но това означаваше, че ще трябва да дава обяснения за проникването с взлом — престъпление, което можеше да означава край на кариерата й в правоприлагащите органи, преди още да е започнала. И имаше вероятност да не й повярват или нацистите да са се разделили. Кой би повярвал, че през двайсет и първи век в Манхатън действа нацистка организация?

На няколко пъти се беше опитвала да се свърже с Пендъргаст, но без успех. Имението на Ривърсайд беше затворено. Докато нагласяше познатата вече тежест на раницата на раменете си, си спомни колко е важно да се добере до него. Документите несъмнено бяха важни, макар че самата тя не знаеше немски и не можеше да е напълно сигурна.

На няколко пъти беше следила тайно собствения си жилищен блок и не бе забелязала нищо подозрително. Беше сигурна, че не са открили коя е.

Но още нищо не беше приключило. По един или друг начин трябваше да предаде документите на Пендъргаст и да му каже за тайната квартира. Следващата й спирка щеше да бъде апартаментът в „Дакота“.

Тръгна към метрото на Осмо авеню. Станцията беше претъпкана и влакът тъкмо пристигаше. Тя остана назад, в края на перона, чакаше влакът да се изпразни и да се напълни отново. После остана още известно време, докато влакът не потегли и пътниците не излязоха да вземат влаковете до Лонг Айланд и Ню Джърси. За няколко секунди станцията остана пуста. Кори се огледа за последен път, седна на ръба на перона, спусна се предпазливо на релсите и се вмъкна в мрака на тунела след отдалечаващия се влак.

Детектив лейтенант Д’Агоста отдавна се беше научил да закъснява за всички срещи в патологията на Източна Двайсет и шеста. Бе научил по трудния начин, че подраняването има определени неудобства като това да пристигнеш по време на аутопсията и да ти се налага да ставаш свидетел на последните етапи, които винаги бяха най-лошите. Бяха му казали, че в крайна сметка ще свикне.

Не свикна.

Знаеше, че този случай ще е по-тежък от повечето. Млада ИТ консултантка в командировка от Бостън, заклана и разфасована в луксозен нюйоркски хотел; охранителните камери записват убиец с външността на модел и жертва, която е също толкова привлекателна. Характерът на престъплението, което имаше всички признаци на случайно убийство за удоволствие, може би включващо и сексуален компонент, гарантираше силен публичен интерес. Дори „Таймс“ бяха излезли с материал по случая.

Макар да мразеше да си го признае, някъде дълбоко в себе си той не беше недоволен, че е тук. Капитанът на участъка го беше натоварил със случая и го направи началник на разследващия екип. Това беше негово престъпление, негово бебче.

Мина през вратите, с прочутите думи TACEAT COLLOQUIA. EFFUGIAT RISUS. HlC LOCUS EST UBI MORS GAUDET SUCCURRERE VITAE. „Разговорите да спрат. Смехът да избяга. На това място смъртта се радва да помогне на живота“. И това го накара да си помисли с известно удовлетворение как се бяха наредили нещата в собствения му живот. Раненото му сърце се беше възстановило почти напълно, отношенията му с Хейуърд бяха добри, бившата му жена беше извън картината, поддържаше редовна връзка със сина си и служебното му досие с простъпките и дисциплинарните наказания бе твърдо в миналото. Единственият неуреден въпрос беше Пендъргаст и неговото преследване на похитената му жена. Но пък федералният агент определено беше от хората, способни много добре да се погрижат за себе си.

Мислите му се върнаха към работата. Случаят беше повече от възможност за него — бележеше важен етап в кариерата му, ново начало. Може би дори първата му стъпка по пътя към капитанско звание.

С подобни мисли Д’Агоста влезе в главния коридор на патологията, размаха значката си на една сестра вместо поздрав, подписа се и тръгна към Зала 113. Облече хирургическа престилка и влезе — и откри, че е уцелил момента идеално.

Разчлененото тяло лежеше на масата за аутопсии. На втората маса до нея, подредени с военна точност, се намираха липсващите части, големи и малки, които бяха изрязани от трупа; имаше и пластмасови контейнери с различни органи, извадени от патолога по време на аутопсията.

Съдебният лекар тъкмо претегляше последния орган, изваден от тялото — черния дроб, — и го поставяше в отделен контейнер.

До масата стояха двама души от новосформирания му екип — Барбър, следовател от участъка, и онзи специалист по отпечатъци със странното име, което Д’Агоста все не можеше да запомни. Барбър беше в отлична форма, жизнерадостен както винаги, с бебешки кафяви очи, които не изпускаха нищо. Големият тип от криминалистите — как му беше името, по дяволите? — имаше изражение на човек, готвещ се да съобщи голяма новина. Д’Агоста се подразни, че изобщо не им беше призляло. Как го правеха?