Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

След няколко минути се чу едно басово „хм-м-м“. И после още едно, последвано от кимане, изсумтяване и някакво мърморене.

Пизети млъкна.

Зиевич се обърна към Д’Агоста.

— Лейтенант, след толкова много години спомняте ли си музейните убийства?

— Как бих могъл да ги забравя? — Тогава беше първата му среща с тази грамадна жена, малко след като бе назначена за главен патолог.

— Никога не съм предполагала, че ще доживея да видя друг толкова необичаен случай като онзи. До днес. — Тя се обърна към Пизети. — Пропуснали сте нещо.

Д’Агоста видя как Пизети замръзна.

— Пропуснала съм… нещо?

Кимане.

— Нещо изключително важно. Точно онова, което запраща този случай в… — Тя посочи небето с дебелата си ръка. — В стратосферата.

Последва дълго, изпълнено с паника мълчание. Зиевич се обърна към Д’Агоста.

— Лейтенант, изненадвате ме.

Д’Агоста откри, че се чувства по-скоро развеселен, отколкото предизвикан.

— Какво, да не видяхте някъде нещо недоизрязано?

Зиевич отметна глава и се разсмя звучно.

— Много сте забавен. — Обърна се отново към Пизети, докато останалите се споглеждаха озадачено. — Един добър съдебен лекар започва аутопсията без абсолютно никакви предварителни нагласи.

— Да — каза Пизети.

— Но вие сте дошли с предубеждение.

Паниката на Пизети видимо се засилваше.

— Не мисля. Дойдох с открит ум.

— Опитали сте се, но без успех. Разбирате ли, докторе, вие сте приели , че си имате работа с нещо. С един-единствен труп.

— Моите уважения, доктор Зиевич, но не е така. Огледах всяка рана и специално потърсих заместени части от тялото. Но всяка върви с другите. Всички са от едно и също тяло. Никоя не е сменена с част от друг труп.

— Или така изглежда на пръв поглед. Но вие не сте направили пълна инвентаризация.

— Инвентаризация ли?

Зиевич премести масивното си туловище до втората маса, където се намираха измитите и подредени парчета от лицето, и посочи едно малко парче месо.

— Какво е това?

Пизети се наведе и се загледа.

— Парче от… устната, предполагам.

— Предполагате. — Зиевич се пресегна, взе дълги пинцети от подноса и много деликатно хвана парчето. Постави го в микроскопа, включи осветлението, отстъпи назад и даде знак на Пизети да погледне.

— Какво виждате?

Пизети погледна през микроскопа.

— Пак казвам, прилича ми на парче от устна.

— Виждате ли хрущял?

Пауза. Пизети зачопли парчето с пинцети.

— Да, съвсем малък фрагмент.

— Е, ще ви попитам отново — какво е това?

— Значи не е устна, а… ухо. Меката част на ухо.

— Много добре.

Пизети се изправи. Лицето й се бе превърнало в напрегната маска. Зиевич обаче явно очакваше още и след малко Пизети отиде до масата и огледа двете уши, лежащи като някакви бледи мидени черупки върху неръждаемата стомана.

— Ъ-ъ-ъ, забелязвам, че и двете уши са налице и невредими. Меките части са си тук. — Тя замълча. После се върна при микроскопа и погледна отново през него, като ръчкаше парчето с пинцетите. — Не съм сигурна, че принадлежи на извършителя.

— Така ли?

— Тази част — рече Пизети, като внимателно подбираше думите си, — не изглежда откъсната или срязана при борба. По-скоро е била отстранена хирургично, много внимателно, с помощта на скалпел.

Д’Агоста си спомни един малък детайл от записите на охранителните камери, които бе преглеждал часове наред, и това го потресе. Той прочисти гърлото си.

— За протокола ще отбележа, че камерите са заснели, че извършителят има малка превръзка на лявото ухо.

— Боже мой — възкликна Пизети в настъпилата зашеметена тишина. — Да не мислите, че е отрязал собственото си ухо и го е оставил на местопрестъплението?

Зиевич се усмихна иронично.

— Отличен въпрос, докторе.

Мълчанието в помещението се проточи. Накрая Пизети каза:

— Ще поискам пълен анализ на парчето. Микроскопски, токсикологичен, ДНК и всичко останало.

Зиевич се усмихна още по-широко, свали ръкавиците и маската си и ги хвърли в коша.

— Много добре, доктор Пизети. Изкупихте прегрешението си. Приятен ден, дами и господа.

И излезе.

Д-р Джон Фелдър изкачи предните стъпала на разхвърляното готическо имение. Беше ярко утро в края на есента, със свеж въздух и безоблачно синьо небе. Външните стени на имението бяха наскоро почистени и старите тухли блестяха на светлината на слънцето. Дори черните решетки на украсените прозорци бяха излъскани. Единственото, което като че ли не беше почистено, бе бронзовата табела, закрепена на фасадата. Болница за психично болни престъпници „Маунт Мърси“.