Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Фелдър натисна звънеца и изчака. Отвори му лично д-р Остром, директорът на „Маунт Мърси“. Фелдър игнорира студената му намръщена физиономия. Явно не беше добре дошъл.

Остром се дръпна назад, за да може Фелдър да се вмъкне, после кимна на човека от охраната, който незабавно заключи.

— Доктор Остром — каза Фелдър. — Благодаря, че ми позволихте да направя това посещение.

— Опитах се да се свържа с Пендъргаст, за да получа одобрението му — отвърна Остром. — Опитите ми обаче останаха неуспешни и не намерих основателна причина да продължавам да отказвам молбата ви, предвид факта, че поне технически се водите назначен от съда психиатър. — Поведе Фелдър към отсрещната страна на чакалнята и заговори по-тихо: — Има обаче някои основни правила, които трябва да спазвате.

— Разбира се.

— Трябва да ограничите това и бъдещите ви посещения до десет минути.

Фелдър кимна.

— Не бива ненужно да вълнувате пациента.

— Разбира се.

— И повече никакви приказки извън…

— Докторе, моля ви — прекъсна го Фелдър, сякаш самото споменаване на темата беше оскърбително.

Остром като че ли остана удовлетворен.

— В такъв случай елате с мен. Ще откриете, че се намира в същата стая като преди, макар че засилихме нивото на сигурност.

Тръгнаха по дълъг строг коридор, от двете страни на който имаше врати без никакви означения. По гърба на Фелдър пробягаха тръпки. Само преди две седмици тази сграда беше станала свидетел на най-големия срам и унижение в професионалния му живот. Заради него пациент беше успял да избяга от „Маунт Мърси“. Не, не да избяга, поправи се той. Да бъде отвлечен от човек, представил се за колега психиатър. Само при мисълта за това бузите му пламнаха. Вината да се хване на въдицата беше изцяло негова. Ако не беше бързото връщане на пациента в болницата, с кариерата му щеше да е свършено. При стеклите се обстоятелства обаче беше принуден да излезе в едномесечен отпуск. Размина му се буквално на косъм. И ето че сега отново бе тук. Какво го привличаше към този пациент като пеперуда към пламък?

Изчакаха дежурния да отключи тежката стоманена врата и продължиха по друг безкраен отекващ коридор. Накрая спряха пред врата, която се отличаваше от останалите единствено по стоящия пред нея пазач. Остром се обърна към Фелдър и попита:

— Искате ли да присъствам?

— Благодаря, но няма да е необходимо.

— Добре. Не забравяйте — десет минути. — Остром отключи вратата с ключ на яка верижка и я отвори.

Фелдър влезе и изчака вратата да се затвори и заключи след него, докато очите му свикваха със сумрака. Постепенно започна да различава интериора на помещението — леглото, масата и стола, всички завинтени за пода; шкафа за книги, пълен със стари томове, много от които подвързани с кожа; пластмасовата саксия. И Констанс Грийн, седяща на стола. Пред нея нямаше книга или тетрадка; тя седеше спокойно, с абсолютно изправен гръб. Фелдър си помисли, че може би медитира. Каквото и да правеше, в дълбоките й студени очи, които го погледнаха, нямаше нищо отнесено. Фелдър несъзнателно затаи дъх.

— Констанс — каза той и застана пред масата; чувстваше се неловко като ученик.

Известно време жената не отговори. Накрая кимна едва-едва и косата й леко се люшна.

— Доктор Фелдър.

От две седмици Фелдър си мислеше за този момент. И въпреки това този тих, старомоден глас успя да пръсне внимателно подготвените му мисли.

— Вижте, Констанс. Просто исках да кажа… ами че ужасно съжалявам. За всичко.

Констанс го гледаше с обезпокоителните си очи, но не отговори.

— Зная каква болка, страдания и унижения съм ви причинил и искам да разберете нещо — това е последното нещо, което бих поискал да причиня на пациент.

„Особено на уникален пациент като теб“, добави наум.

— Приемам извиненията ви — отвърна тя.

— В желанието да ви помогна проявих непредпазливост. Позволих си да бъда измамен. Всъщност всички си позволихме да бъдем измамени.

Последните му думи, целящи запазване на достойнството му поне отчасти, останаха без отговор.

— Добре ли се чувствате, Констанс? — попита той. В гласа му вече се долавяше загрижена нотка.

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква.

Фелдър вътрешно трепна. За момент, докато той се чудеше как да продължи, мълчанието се проточи.

— Направих грешка — най-сетне рече той. — Но си взех поука от нея. Всъщност спомних си нещо. Една максима, на която ни учеха в университета — че за ефективното лечение няма преки пътища.