Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Д’Агоста замълча и събра кураж да го каже.

— И тъй, какво е сбъркано в тази картина?

Въпросът бе риторичен и никой не опита да отговори.

— Този тип наистина ли е толкова малоумен?

Остави думите му да увиснат в залата, след което продължи:

— Вижте го на записа. Възможно ли е наистина да е толкова пълен и тотален идиот, за какъвто се представя? Така де, има съвсем прости начини да се маскира или да промени външността си, най-малкото да избегне камерите. Не е било нужно да стои като истукан цели пет минути насред лобито, докато не бъде видян от целия персонал и докато камерите не го заснемат от всички страни. Изобщо не се опитва да се смеси с тълпата. Поканили сме и психиатър да работи по случая, за да се опита да разбере какви са подбудите му, какво послание иска да ни остави с трупа, защо е оставил парче от ухото си на местопрестъплението. Може да е луд и да иска да бъде заловен. На мен обаче ми се струва, че този тип знае какво прави. И че категорично не е някакъв пълен глупак. Така че нека не приемаме, че случаят ни е в кърпа вързан, колкото и да ни се струва така.

Последва мълчание. Имаше и друго нещо, което тормозеше Д’Агоста, но той предпочете да не го споменава, тъй като можеше да прозвучи малко странно, пък и самият той не беше сигурен как точно да го формулира. Беше свързано с избирането на момента на нападението. Камерата беше записала всичко. Убиецът си вървеше по коридора и точно когато се озова пред стаята на жертвата, тя отвори да вземе вестника. Синхронът беше пълен.

Съвпадение ли беше това?

Киоко Ишимура вървеше бавно по коридора и метеше полирания дървен под с традиционна конопена метла. Коридорът беше безупречно чист, но госпожица Ишимура въпреки това го метеше всеки ден, както правеше от дълго време. Апартаментът — всъщност три апартамента, съединени в един от собственика — тънеше в дълбока напрегната тишина. Шумът от трафика по Западна Седемдесет и втора едва проникваше през дебелите каменни стени на пет етажа над улицата.

Тя прибра метлата в килера, извади вълнена кърпа, направи още няколко крачки и влезе в малка стая с килими от Табриз и Исфахан на пода и украсен таван. Помещението бе пълно с чудесно подвързани ръкописи и стари печатни издания, прибрани в махагонови шкафове с оловни стъкла. Госпожица Ишимура избърса първо шкафовете, после стъклото, а след това с отделна специална кърпа и самите томове, като внимателно докосваше гръбчетата им и позлатените ръбове. Книгите също бяха чисти, но тя въпреки това ги избърса. Не беше просто навик — когато бе разтревожена от нещо, госпожица Ишимура намираше утеха в чистенето.

Откакто се беше прибрал преди четири дни без никакво предупреждение, работодателят й се държеше странно. По принцип си беше странен човек, но това ново поведение бе изключително смущаващо. Прекарваше дните си в просторния апартамент, облечен в копринена пижама и един от английските си копринени халати, не казваше нито дума и часове наред се взираше в мраморния водопад в дневната или прекарваше по-голямата част от деня в дзен градината си, напълно неподвижен, сякаш в ступор. Беше престанал да чете вестници, да вдига телефона и да общува по какъвто и да било начин, включително и с нея.

И не ядеше — не хапваше абсолютно нищо. Тя се бе опитала да го изкуши с любимите му ястия мозуку и шиокара, но те си останаха недокоснати. Най-тревожното бе, че беше започнал да гълта хапчета. Тя тайно прочете етикетите на шишенцата — „Дилаудид“ и „Лево-Дроморан“, — потърси ги в интернет и с ужас откри, че са силни наркотици. А той показваше ясни признаци, че злоупотребява с тях.

Отначало й се струваше, че е обхванат от дълбока, почти невъобразима мъка. Но дните отминаваха и той като че ли започна да рухва и физически — кожата му посивя, бузите му се отпуснаха, очите му станаха тъмни и пусти. Докато потъваше все повече в мълчание и апатия, тя усети, че в него не е останало никакво друго чувство освен мъката. Сякаш някакво ужасно изживяване бе изгорило всичките му емоции, оставяйки след себе си само суха и празна черупка.

До вратата замига малка синя светлинка. За госпожица Ишимура, която бе глухоняма, това бе сигнал, че телефонът звъни. Тя отиде до масичката в ъгъла и погледна номера. Беше полицаят, лейтенант Д’Агоста. Звънеше за пореден път.

Около пет секунди тя се взира в звънящия телефон. После импулсивно вдигна, въпреки изричното нареждане да не го прави. Постави слушалката на един от телетипите, които използваше, и написа съобщение: „Изчакайте, моля. Ще го извикам“.