— Разбира се. — Той отпи от собствената си чаша и реши, че също ще пие от обичайното. Върна се в кухнята, остави чашите в мивката и наля други питиета — леденостудена „Майклоб“ за себе си и чаша не много скъпо пюи-фюме [15] Бяло френско вино. — Б. пр.
, което винаги държаха в хладилника. Занесе чашите на балкона и седна.
Няколко минути мълчаха, като се вслушваха в пулса на Ню Йорк и тихо се наслаждаваха на компанията на другия. Д’Агоста я погледна крадешком. От десетина дни планираше тази вечер до най-малката подробност — ястието, десерта, питиетата. И въпроса. Вече беше здрав, работата вървеше, разводът бе само неприятен спомен и той най-сетне бе готов да попита Лора дали ще се омъжи за него. И беше доста уверен, че тя ще отговори с да.
Но после нещата се пообъркаха. Шантавото убийство, което със сигурност щеше да погълне цялото му време. И още по-шантавата новина за Пендъргаст.
Въпреки това беше подготвил вечерята. Но сега не беше времето за предложения.
Хейуърд отново вдигна очи от доклада и прелисти страниците.
— Как мина голямата среща следобед?
— Добре. На Сингълтън като че ли му хареса.
— Излязоха ли ДНК резултатите?
— Още не. Това е най-бавната проклета лаборатория в града.
— Интересно е как убиецът изобщо не е направил опит да се маскира или да избегне охранителните камери. Сякаш ви предизвиква да го намерите, нали?
Д’Агоста отпи от бирата.
Хейуърд се вгледа в него.
— Какво има, Вини?
Д’Агоста въздъхна.
— Пендъргаст. Най-накрая успях да се свържа с него по телефона днес следобед. Каза ми, че жена му е мъртва.
Лора остави чашата си и го погледна потресена.
— Мъртва? Как е станало?
— Похитителите й. Застреляли са я в Мексико, явно за да отвлекат вниманието на Пендъргаст и да успеят да се измъкнат.
— Ох… — Лора въздъхна и поклати глава.
— Ужасна трагедия. Никога не съм го чувал такъв. Говореше като… — Д’Агоста замълча. — Не знам. Все едно не му пука. Все едно че е мъртъв. И после ми затвори.
Хейуърд кимна съчувствено.
— Тревожа се за психичното му състояние. Така де, да я изгуби по такъв начин… — Пое дълбоко дъх и погледна бирата. — Събирам сили за реакция.
— Каква реакция?
— Не знам. Ако мога да съдя по миналото, може би експлозия на насилие. Този тип е ужасно непредвидим. Всичко е възможно. Имам чувството, че гледам железопътна катастрофа на забавен кадър.
— Може би трябва да направиш нещо.
— Той ясно ми даде да разбера, че не иска никакви съчувствия и помощ. И знаеш ли какво? Като никога смятам да зачета желанието му и да не се намесвам.
Д’Агоста се умълча.
Известно време Хейуърд не каза нищо. После се покашля.
— Вини, него го боли. Никога не ми е минавало през ума, че ще се чуя да го казвам, но може би точно този път трябва да се намесиш.
Той я погледна.
— Ето как виждам аз нещата. Пендъргаст никога досега не е търпял поражение. Не и такова. Беше абсолютно твърдо решен да разбере истината за случилото се с жена му. И това търсене едва не ти струваше живота. А аз едва се спасих от групово изнасилване. А после, когато той започна да вярва, че тя в крайна сметка може да е все още жива… — Хейуърд замълча за момент. — Ето какво мисля аз. Дълбоко в себе си той изобщо не е вярвал , че ще се провали. Познаваш Пендъргаст, знаеш как му работи мисълта. Това е нещото, което желаеше най-силно от всичко друго, което беше по-важно от всичките му случаи. И ето че всичко е свършило. Край. Провалил се е. Не мога да си представя как се чувства. — Тя помълча. — Казваш, че ще има изблик на насилие. Но ако наистина е така, защо не е тръгнал по петите на убийците? Защо още не е разбил вратата на апартамента ти, за да поиска помощта ти?
Д’Агоста поклати глава.
— Добри въпроси.
— Мисля, че е напълно отчаян — рече Хейуърд. — Сигурна съм.
Умълчаха се. Д’Агоста отпиваше мрачно от бирата.
Накрая Хейуърд се размърда отново.
— Вини, казвам това въпреки опасенията си. Но мисля, че за да се откъсне от това, Пендъргаст се нуждае от един наистина добър случай. И знаеш ли какво? Има един такъв точно пред нас. — Тя почука с пръст доклада.
Д’Агоста въздъхна.
— Оценявам думите ти. Наистина. Но този път… този път не играя. Просто не бива.
Погледна я над масата, усмихна се малко тъжно и се загледа във фасадите от другата страна на Първо авеню, полирани в розово и златно от лъчите на залязващото слънце.
Албан Лоримър беше приятно изненадан от фоайето на хотел „Вандербилт“. Беше съвсем различно от „Марлборо“ — по-малко, по-тихо, по-интимно. Огромна ваза със свежи цветя доминираше смълчаното помещение, което бе обзаведено по-скоро като елегантна дневна — меки килими, удобни канапета и столове, подредени около абаносови масички със стъклени повърхности. Стените бяха облицовани с тъмна дъбова ламперия, а лампионите бяха от ръчно изработено стъкло, вероятно от Викторианската епоха.
Читать дальше