Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Отпусна хватката си и мъжът си пое хриплива, отчаяна глътка въздух.

— Какво…?

Албан отново стегна хватката си. Не искаше никакви дискусии.

— Ш-ш-ш, всичко ще бъде наред, ако сътрудничите — каза с приятелски тон, когато мъжът отново започна да се съпротивлява. Жертвата му престана. Направо да се изумиш колко са доверчиви. Въпреки това Албан не пусна гърлото му — за всеки случай.

Нагласи мъжа, събра сили и извади ножа — държеше го извън полезрението на жертвата. Протегна дясната си ръка максимално настрани, замахна бързо и заби ножа дълбоко в гърлото с рязко завъртане, както го беше правил стотици пъти, докато се упражняваше най-вече върху прасета; после блъсна мъжа напред, а самият той отскочи назад.

Огромна струя кръв и въздух изригна напред, но до Албан не достигна нито капка. Този път падането бе по-тежко и шумно, което донякъде го обезпокои и му напомни, че техниката се нуждае от още усъвършенстване. Погледна си часовника, изчака смъртните спазми на мъжа, после извади инструментите си и бързо се захвана за работа.

Леко задъхан от усилието, си помисли, че с нетърпение ще очаква малкото си изследване върху нюйоркските хотели и индивидуалностите, които подхождаха на всеки от тях.

Крилото на хотела беше отцепено и всички гости бяха преместени. Управителят се беше оказал доста чувствителен млад мъж и се бе наложило да го откарат, след като получил нервно разстройство. Това бе нещо ново в опита на лейтенант Д’Агоста. Репортерите бяха барикадирали Петдесета улица отвън и дори на шестия етаж Д’Агоста чуваше суматохата долу и виждаше светлините на полицейските коли, светещи в прозореца през прозирните завеси. Или може би бе просто изгрев след тази дълга, дълга нощ.

Д’Агоста стоеше край леглото с калцуни върху обувките и чакаше последните криминалисти да приключат работата си. От убийството бяха минали повече от осем часа. Тялото беше изнесено от стаята, наред с допълнителния пръст, намерен с него — първата фаланга от десния показалец. Върху килима имаше кърваво петно с диаметър един метър, а отсрещната стена бе опръскана в алено сякаш с маркуч. В стаята се носеше характерната желязна миризма на насилствена смърт, примесена с миризмата на различните химикали, използвани от криминалистите.

Капитан Сингълтън беше пристигнал половин час преди края на огледа. От една страна, Д’Агоста беше благодарен за подкрепата — когато шефът на детективите проявяваше интерес, нещата наистина се правеха. От друга страна, го измъчваше подозрението, че появата му може да е израз на недоверие. Второто убийство бе изстреляло случая на челното място във вечерните новини, измествайки решително престрелката с пет жертви в Сентръл Парк от общественото съзнание. Пък и, честно казано, двамата със Сингълтън не бяха първи приятели — преди няколко години, по време на един катастрофален случай, в който Д’Агоста беше замесен с Пендъргаст, Сингълтън предпочете да се придържа педантично към правилата, когато Д’Агоста беше извикан на изслушване пред дисциплинарната комисия. Но ако трябваше да е честен, капитанът винаги се беше опитвал да бъде честен с него. Защо тогава, при цялото му уважение към Сингълтън, Д’Агоста изпитваше раздразнение и негодувание от присъствието му? Може би защото капитанът беше отказал полицейско подкрепление, когато разтревоженият Д’Агоста се обърна неофициално към него във връзка със срещата между Пендъргаст и Хелън при навеса за лодки. „Нацисти в Ню Йорк? — беше отговорил. — Това е нелепо, дори за агент Пендъргаст. Не мога да му предоставя цял екип заради прищевките му". Д’Агоста, когото Пендъргаст така и така беше заклел да си мълчи, не настоя. И сега Хелън Пендъргаст беше мъртва.

— „Честит рожден ден“ — промърмори Сингълтън: повтаряше съобщението, изписано с кръв върху трупа на жертвата. — Какво означава това според вас, лейтенант?

— Означава, че си имаме работа с истински психопат. — Съобщенията, както и допълнителните части от тяло, се пазеха в тайна от медиите.

— Определено — съгласи се Сингълтън.

Капитанът беше висок и слаб, добре поддържан, към петдесетте, но въпреки това беше запазил физиката си на плувец. Грижливо подстриганата му прошарена коса бързо побеляваше, но въпреки това у него се долавяше енергичност, която го правеше да изглежда по-млад. Беше от най-изтъкнатите полицаи в управлението и бе прочут с работохолизма си и липсата на нужда от сън. За разлика от повечето детективи, се обличаше добре и предпочиташе скъпите, шити по поръчка костюми. У него имаше нещо, което винаги караше човек да поиска да продължи още малко с работата си. Беше от хората, които не управляваха подчинените си чрез страх или с повишаване на тона; вместо това предпочиташе да изглежда просто „разочарован“. Д’Агоста би предпочел да изтърпи половин час крясъци на някой друг капитан, отколкото да понесе и една минута сериозния и разочарован поглед на Сингълтън.