Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Потупа приятелски Д’Агоста по гърба и тръгна към изхода.

Таксито отби при входа на „Дакота" откъм Седемдесет и втора и спря пред кабината на портиера.

От нея излезе униформен мъж и с цялата сериозност на портиер отиде до автомобила и отвори задната врата.

На ярката светлина на утрото излезе жена — висока, стройна и чудесно облечена. Бялата широкопола шапка подчертаваше луничавото й лице, което бе загоряло от слънцето въпреки сезона. Тя плати на шофьора и се обърна към портиера.

— Ще трябва да използвам домофона, ако нямате нищо против — каза с подчертан английски акцент.

— Насам, ако обичате. — Портиерът я поведе по дългия тъмен проход под спускащата се решетка към малка стаичка, гледаща към вътрешния двор на сградата.

Жената вдигна слушалката и набра номер на апартамент. Телефонът иззвъня двайсет пъти, без никой да вдигне. Портиерът чакаше, като от време на време я поглеждаше.

— Никой не отговаря, госпожице.

Виола го изгледа. Портиерът не изглеждаше от хората, които лесно можеха да бъдат баламосани. Усмихна му се сладко.

— Както знаете, икономката е глуха. Ще опитам отново.

Неохотно кимане.

Още двайсет позвънявания.

— Госпожице, мисля, че това беше достатъчно. Позволете да запиша името ви.

Тя позвъни отново. Портиерът вече се мръщеше и тя виждаше, че е на път да посегне към бутона на алармата.

— Моля ви, само момент — каза тя и пусна още една ослепителна усмивка.

Докато ръката на портиера посягаше да прекъсне връзката, от другата страна най-сетне вдигнаха.

— Ало? — бързо каза тя. Ръката се отдръпна.

— Мога ли да знам каква е причината за тази проклета упоритост? — попита монотонен, почти гробовен глас.

— Алойзиъс? — попита жената.

Мълчание.

— Аз съм. Виола. Виола Маскелене.

Последва дълга пауза.

— Защо си тук?

— Дойдох чак от Рим да говоря с теб. Въпрос на живот и смърт е.

Отговор не последва.

— Алойзиъс, умолявам те… в името на някогашната ни връзка. Моля те.

Бавна, тиха въздишка.

— Е, май ще се наложи да се качиш.

Вратата на асансьора се отвори шепнешком към малко фоайе с червено-кафяв килим и тъмна полирана ламперия. Единствената врата отсреща зееше отворена. Лейди Маскелене влезе и спря шокирана. Пендъргаст стоеше вътре, облечен в копринен халат с блед индийски десен. Лицето му бе изпито, косата се спускаше безразборно към раменете му. Без да си прави труда да затвори, той се обърна безмълвно и тръгна към едно от кожените канапета в стаята. Движенията му, обикновено енергични и пестеливи, бяха мудни, сякаш се намираше под вода.

Лейди Маскелене затвори вратата и го последва в стаята с розови стени и оскъдна украса, състояща се от няколко стари чворести дървета бонзай. На три от стените имаше картини на импресионисти. Четвъртата представляваше водна стена, падаща върху плоча от черен мрамор. Пендъргаст седна на канапето и тя се настани до него.

— Алойзиъс — каза и взе ръката му в двете си ръце. — Сърцето ми се къса за теб. Ужасно, ужасно нещо. Страшно съжалявам.

Очите му сякаш гледаха през нея.

— Дори не мога да си представя как се чувстваш — продължи тя и стисна ръката му. — Но единственото, което не бива да чувстваш, е вина. Направил си всичко по силите си. Сигурна съм. Случилото се е било извън възможностите ти да го предотвратиш. — Замълча за момент. — Иска ми се да можех да ти помогна по някакъв начин.

Пендъргаст издърпа ръката си, затвори очи и притисна слепоочията си с пръсти. Сякаш полагаше огромно усилие да се съсредоточи, да се върне в настоящия момент. После отвори очи и я погледна.

— Спомена, че нечий живот бил в опасност. Чий?

— Твоят — отвърна тя.

Отначало той като че ли изобщо не я чу. След няколко секунди каза само:

— О.

Отново последва мълчание. Накрая той попита:

— Може би ще ми обясниш какъв е източникът на тази информация?

— Лора Хейуърд се свърза с мен. Каза ми какво се е случило и какво става. Зарязах всичко и долетях от Рим с първия самолет.

Не можеше да понася безчувствения начин, по който я гледаше — по който гледаше през нея. Беше толкова нехарактерно за изтънчения спокоен Пендъргаст, с когото се бе запознала във вилата си на Капрая — и в когото се бе влюбила, — че не можеше да го понесе. В сърцето й се надигна ужасен гняв към хората, които му бяха причинили това.

След известно колебание тя го прегърна. Той се напрегна, но не възрази.

— О, Алойзиъс — прошепна тя. — Няма ли да ми позволиш да ти помогна?