Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Той обърна страницата.

— Относно второто убийство също разполагаме с ясни ДНК профили от косми, отпечатъци и от върха на пръста. Тук също имаме пълно съответствие между тях и с ДНК профилите от първото убийство. Пръстът и парчето от ухото са от един и същи индивид — убиеца.

— Колко сигурни са тези резултати?

— Много сигурни. Това са отлични профили с предостатъчно незамърсен материал. Вероятността от съвпадение е по-малка от едно на милиард. — Хефлър вече започваше да възвръща донякъде самоувереността си.

Д’Агоста кимна. В това всъщност нямаше нищо ново, но беше добре да има потвърждение.

— Направихте ли справка с ДНК базите данни?

— Да. Направихме справка с всички ресурси, до които имаме достъп. Никакви съответствия. Това, разбира се, не е изненадващо, тъй като огромното мнозинство хора нямат ДНК профили в базите данни.

Хефлър затвори доклада.

— Това копие е за вас, лейтенант. Пратих файла на шефа на отдел „Убийства“, на екипа за анализ и на централния отдел „Разследване и ресурси“. Пропуснал ли съм някого?

— Не се сещам. — Д’Агоста стана и взе папката. — Доктор Хефлър, когато ви се обади, капитан Сингълтън спомена ли ви, че искаме и анализ на митохондриалната ДНК?

— Капитан Сингълтън изобщо не ми се е обаждал.

Д’Агоста го погледна в очите. Някой определено беше наритал задника на кучия син и той искаше да знае кой точно.

— Някой трябва да ви се е обадил.

— Комисарят.

— Комисарят ли? Талиабо ли имате предвид? Кога?

Кратко колебание.

— В два след полунощ.

— Нима? И какво каза?

— Информира ме, че това е много важен случай и че дори най-малкият проблем може да… сложи край на нечии кариери.

Секунда мълчание.

След което Хефлър се ухили.

— Така че успех, лейтенант. Получихте резултатите, които искахте. Имате си работа със сериозен убиец. Да се надяваме, че няма да имате… проблем.

Усмивката показваше, че адски му се иска да се случи точно обратното.

На пръв поглед библиотеката на болница за психично болни престъпници „Маунт Мърси'* приличаше на обикновена читалня на някой клуб за джентълмени — тъмно полирано дърво, барокови лампиони, дискретно осветление. При по-внимателно вглеждане обаче можеха да се открият някои уникални разлики. Креслата и дървените маси не можеха да се местят, тъй като бяха завинтени за пода. Не се виждаха никакви остри или тъпи тежки предмети. Списанията, преглеждани от посетителите, бяха с извадени скоби. И при единствената врата на помещението стоеше мускулест мъж с униформа на санитар.

Д-р Джон Фелдър седеше на малка кръгла масичка в дъното на библиотеката и кършеше ръце, явно нервен.

Нещо се раздвижи при вратата и той бързо погледна натам. Констанс Грийн стоеше на прага заедно с човек от охраната. Тя се огледа, видя го и отиде при него. Беше облечена скромно, с бяла плисирана пола и бледолилава блуза. В едната си ръка държеше писмо, в другата — плик от въздушна поща.

— Доктор Фелдър — каза тя с отсечения си глас, докато сядаше срещу него. Прибра писмото в плика и го постави на масата с лицето надолу, но не преди Фелдър да забележи, че върху плика като че ли имаше една-единствена дума. Беше на странна писменост — санскрит, марати или нещо подобно.

Той вдигна поглед от писмото към Констанс.

— Благодаря, че дойдохте.

— Не очаквах да се върнете толкова скоро.

— Аз също. Моля за извинение. Причината е… — Той млъкна и се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва. Въпреки че наоколо нямаше никого, сниши глас. — Констанс, много ми е трудно да продължавам, когато знам, че… че не ми се доверявате.

— Не разбирам защо това би трябвало да ви смущава. Аз съм просто бивш пациент, несъмнено един от многото.

— Бих искал да намеря някакъв начин да се реванширам. — Фелдър не беше свикнал да говори за чувствата си, особено с пациент, поради което изпитваше смущение и срам. — Не очаквам да ви лекувам занапред, уважавам желанието ви в това отношение. Просто ми се иска… ами, иска ми се да компенсирам за случилото се… за онова, което направих. Да поправя нещата. За да ми се доверявате отново.

Последните думи ги изрече на един дъх. Констанс го погледна с хладните си преценяващи виолетови очи.

— Защо това е толкова важно за вас, докторе?

— Аз… — Фелдър осъзна, че не знае защо. Или пък не беше анализирал достатъчно внимателно чувствата си, за да разбере.

Мълчанието се проточи. Накрая Констанс заговори.