Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Пендъргаст не каза нищо повече, докато не стигнаха до вратата към асансьора. Накрая заговори отново.

— Благодаря ти за загрижеността — каза със странно слаб и кух глас, който сякаш идваше някъде много отдалеч. — И също за посветеното време и усилията, които си положила заради мен. Но сега трябва да те помоля да се върнеш в Рим.

— Алойзиъс… — започна тя, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Довиждане, Виола. Няма да е зле да ме забравиш.

Виола осъзна, че плаче.

— Не можеш да го направиш — с треперещ глас рече тя. — Просто не можеш . Егоистично е. А и не забравяш ли нещо? Има хора, много хора, които ги е грижа за теб. Които те обичат. Недей… моля те , не им причинявай това. Не ни причинявай това. — Тя се поколеба и добави с по-гневен тон: — Не ми причинявай това.

Докато говореше, нещо сякаш проблесна в очите на Пендъргаст — искрица, подобна на сияние на жар в лед, — след което угасна. Стана толкова бързо, че не беше сигурна дали наистина го е видяла. Може би бе просто отблясък от сълзите, изпълнили собствените й очи.

Той хвана ръката й и я стисна едва доловимо. И без да каже нито дума, отвори вратата.

Виола го погледна.

— Няма да ти позволя да го направиш.

Той й хвърли кратък, макар и мил поглед.

— Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш, че нищо и никой не може да ме накара да размисля. А сега е време да си вървиш. Ще е много неприятно и за двама ни, ако бъда принуден да те изхвърля.

Тя продължи да го гледа умоляващо още малко. Погледът му обаче отново се беше зареял някъде надалеч. Накрая тя се извърна. Цялата трепереше.

След минута отново вървеше през вътрешния двор, без абсолютно никаква представа къде отива, а сълзите се стичаха по бузите й.

Пендъргаст остана дълго в приемната. После много бавно се върна в личния си кабинет, седна зад бюрото и, както бе правил безброй часове, отново се зае да съзерцава трите неща, наредени пред него.

И след като се раздели със Сингълтън, Д’Агоста тръгна право към центъра. „Шибаният Хефлър“. Смяташе да избърше пода с кучия син. Да му отреже топките и да ги използва за украса на коледната елха. Спомни си как бяха посетили Хефлър с Пендъргаст и как Пендъргаст го беше нагласил. Голям майтап падна. Д’Агоста реши, че ще повтори „номера Пендъргаст“.

С подобни приятни мисли спря при ДНК лабораторията на Уилям Стрийт, крило на Централна болница. Погледна си часовника — осем сутринта. Беше говорил с дежурния и бе научил, че Хефлър е в кабинета си от три след полунощ. Това бе добър знак, макар че Д’Агоста не беше съвсем сигурен какво означава.

Излезе от необозначената кола, затръшна вратата и тръгна към стъкления вход на сградата. Мина покрай рецепцията, вдигнал значката си.

— Лейтенант Д’Агоста — каза високо, без да забавя крачка. — Отивам при доктор Хефлър.

— Лейтенант, трябва да се подпишете…

Д’Агоста обаче продължи към асансьора и натисна бутона за горния етаж, където Хефлър се бе настанил в уютен ъглов кабинет с дъбова ламперия.

Излезе от асансьора и видя, че в приемната няма секретарка — още беше твърде рано. Отвори вратата на вътрешния кабинет.

И там беше Хефлър.

— А, лейтенант… — започна директорът и скочи на крака.

Д’Агоста се поколеба за момент. Това не беше онзи Хефлър, когото познаваше — лъскавият надут пуяк с костюм за хиляда долара. Този Хефлър беше смачкан, уморен и с вид на човек, когото наскоро са изправяли на червения килим.

Въпреки това започна предварително подготвената си реч.

— Доктор Хефлър, чакаме вече повече от шейсет часа…

— Да, Да! — прекъсна го Хефлър. — И аз разполагам с резултатите. Пристигнаха току-що. Работим по случая от три през нощта.

Мълчание. Грижливо поддържаните пръсти на Хефлър енергично потупаха една папка на бюрото му.

— Всичко е тук. И моля, позволете ми да се извиня за забавянето. Имаме недостиг на хора заради бюджетните съкращения… знаете как е. — На лицето му цъфна усмивка, която беше някъде между саркастична и глуповата.

При тези думи Д’Агоста усети как вятърът в платната му замира. Някой вече беше натрил носа на Хефлър. Сингълтън? Замълча, пое дълбоко дъх и се опита да смени скоростите.

— Значи имате резултатите и от двете убийства?

— Абсолютно. Моля, лейтенант, седнете. Ще ви запозная накратко.

Д’Агоста с неохота се настани на предложения му стол.

— Само ще обобщя, но можете спокойно да ме прекъсвате, ако имате въпроси. — Хефлър отвори папката. — ДНК пробите бяха отлични, екипът е свършил чудесна работа. Разполагаме с ясни профили от косми, отпечатъци, както и от парчето от ухо, разбира се. Всички са с много високо ниво на точност. Можем да потвърдим, че парчето от ухо наистина принадлежи на извършителя.