Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Излезе от стаята, мина по дългия коридор, зави, продължи по втори коридор, спря, почука леко на шоджи — преградата от оризова хартия, служеща за врата, — след което я плъзна и влезе.

В стаята имаше голяма японска вана офуро от светло дърво хиноки. Агент Пендъргаст се беше изтегнал в нея и само главата и тесните му рамене стърчаха над димящата вода. Зад него като войници бяха подредени бутилки с хапчета и френска минерална вода. Гол той изглеждаше още по-шокиращо — с ужасно изпито лице и тъмни кръгове около светлите очи, почти като синини. На широкия ръб на ваната до тежък блестящ бръснач лежеше томчето „Четири квартета“ на Т. С. Елиот. Беше го виждала как точи разсеяно бръснача в банята, понякога часове наред, докато острието му не започваше да искри зловещо. Водата във ваната беше възрозова — явно раната му беше започнала да кърви отново. Той не й обръщаше абсолютно никакво внимание, въпреки настойчивите й увещания.

Тя му подаде бележка: „Лейтенант Д’Агоста“.

Пендъргаст едва я погледна.

Тя му подаде телефона и устните й оформиха дума: „Дозо“.

Той не отговори.

„Дозо“ — повтори тя, този път по-настоятелно.

Накрая той й каза да включи спикърфона на стената. Тя се подчини и почтително се дръпна назад. Не можеше да чува, но беше в състояние да чете идеално по устните. И нямаше намерение да напуска помещението.

— Ало? — Гласът звучеше малко пискливо по спикърфона. — Ало? Пендъргаст?

— Винсънт — тихо отвърна Пендъргаст.

— Пендъргаст. Боже мой, къде беше? От дни се опитвам да се свържа с теб!

Пендъргаст не отговори, а само се настани по-удобно във ваната.

— Какво стана? Къде е Хелън?

— Убиха Хелън — отговори Пендъргаст с равен, безизразен, ужасен глас.

— Какво?! Как така? Кога?

— В Мексико. Погребах я. В пустинята.

Чу се ахване, последвано от кратко мълчание. Накрая Д’Агоста заговори отново.

— Ох, Господи. Господи! Кой я уби?

— Нацистите. Куршум в сърцето. От упор.

— Ох, Господи. Съжалявам, ужасно съжалявам. Ти… пипна ли ги?

— Един се измъкна.

— Ясно. Ще го пипнем тоя кучи син. Ще го изправим пред съда…

— Защо?

— Защо ли? Как така защо?

Агент Пендъргаст погледна към госпожица Ишимура и с леко помръдване на показалеца показа, че иска да затвори телефона. Икономката — която напрегнато бе следила устните му по време на краткия разговор — пристъпи малко колебливо, натисна копчето за прекъсване на разговора, отстъпи назад и много тихо плъзна шоджи обратно, за да остави Пендъргаст отново сам.

Вече знаеше какъв е проблемът. Но това изобщо не й помагаше. Никак даже.

Като придържаше внимателно малкия поднос с питиета в едната си ръка, Винсънт Д’Агоста отвори плъзгащата се врата и излезе на микроскопичния балкон на апартамента. Имаше място само за два стола и масичка. Единият стол беше зает от капитан Лора Хейуърд. Поставила изящен крак върху изящен крак, тя четеше доклада на патолога, който Д’Агоста бе донесъл у дома. Шумът от трафика по Първо авеню долиташе до тях и макар да бе все още много топло, като се има предвид, че беше последният ден на ноември, въздухът определено хапеше. Май това беше последната им вечер на балкона до пролетта.

Той остави подноса на масичката и Хейуърд вдигна поглед от ужасните снимки. Не й личеше да е смутена.

— М-м-м, изглежда чудесно. Какво е?

Д’Агоста й подаде едната чаша.

— Опитай и ще видиш.

Хейуърд отпи глътка, намръщи се и отпи отново, този път по-малко.

— Вини, какво е това?

— Италиански шприц — каза той, докато сядаше. — Лед, просеко [13] Италианско пенливо вино. — Б. пр. , сода и аперол [14] Италиански аперитив. — Б. пр. . Гарнирани с резен червен портокал, който купих от Гранд Сентръл на връщане.

Хейуърд отпи още една глътка, остави чашата и каза колебливо:

— Хм. Иска ми се да можех да кажа, че ми харесва.

— Не ти ли харесва?

— Има вкус на горчиви бадеми. — Хейуърд се разсмя. — Чувствам се като Сократ. Извинявай. Толкова труд си положил. — Тя хвана ръката му и леко я стисна.

— Това е много популярно питие.

Тя отново взе чашата и я задържа в изпънатата си ръка, като се взираше преценяващо в прозрачната оранжева течност.

— Прилича ми на кампари. Опитвал ли си?

— Майтапиш ли се? Родителите ми го пиеха навремето, когато живееха в Куинс и се надяваха да го пробутат като коктейл „Манхатън“.

— Все пак благодаря, любов моя, но предпочитам обичайното, ако нямаш нищо против.