Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Опита се да не задържа вниманието си върху подробностите и непрекъснато местеше поглед, без да го спира върху нещо конкретно. Предвид обстоятелствата се чувстваше доста добре — тази сутрин, за най-голямо раздразнение на приятелката си Лора, беше отказал любимата си закуска — препечена франзела с портокалов сок. Пропусна дори кафето и се задоволи единствено с чаша италианска минерална вода.

Тихи поздрави, кимане. Д’Агоста не познаваше патоложката, която диктуваше резултатите в микрофона си. Трудно беше да я разгледа човек зад маската, но си личеше, че е млада и поразително добре изглеждаща, с лъскава черна коса, прибрана на опашка — но и много напрегната.

— Докторе? Аз съм лейтенант Д’Агоста, главен разследващ — каза той вместо поздрав.

— Доктор Пизети — отвърна тя. — Нова съм в патологията.

Хубава. Италианка. Добро предзнаменование. Думичката „нова“ обясняваше напрежението й.

— Когато ви се отвори възможност, бихте ли ме запознали с резултатите, доктор Пизети? — попита той.

— Разбира се.

Тя започна да оправя тялото, като диктуваше последните си наблюдения. Трупът лежеше на масата като набързо събран човешки пъзел и сега тя подреди някои от частите, разместили се по време на аутопсията, като придаваше на останките някакво подобие на човешка форма. Премести някакви органи, затвори няколкото все още отворени контейнера. След това асистентът й каза тихо нещо и й подаде дълга, зловещо изглеждаща игла.

Д’Агоста усети как се вцепенява. Какво беше това? Мразеше иглите.

Пизети се наведе над главата. Черепът вече беше отворен и мозъкът бе изваден. Нима не беше приключило? Какво правеше тя, по дяволите?

Докато я гледаше, тя протегна ръка, повдигна с палец единия клепач и заби иглата.

Д’Агоста трябваше да се извърне по-бързо, но не успя и стомахът му се сви по неприятен начин на топка, когато иглата се заби в яркосиньото око. Обикновено вземаха проби от очната течност за токсикологични тестове в началото на аутопсията, а не в края.

Д’Агоста се престори, че кашля в маската си, като продължи да гледа надолу.

— Почти приключихме, лейтенант — каза Пизети. — Трябва ни само още една проба. Първата не беше достатъчна.

— Ясно. Добре. Няма проблем.

Тя изхвърли иглата в кофата за отпадъци и подаде на асистента си пълната с жълтеникава течност спринцовка. После отстъпи назад и се огледа. Махна изцапаните си ръкавици, метна ги в червения чувал, свали маската и слушалките с микрофона. Асистентът й подаде клипборд.

Наистина беше нервна. Д’Агоста поомекна спрямо нея — млада, новопостъпила, работеща може би по първия си важен случай. Разтревожена да не направи някоя грешка. Но от онова, което се виждаше изложено по масите, си бе свършила работата чудесно.

Пизети започна доклада си с обичайните неща — височина, тегло, възраст, причина за смъртта, отличителни черти, стари белези, здравословно състояние, заболявания, патологии. Гласът й бе приятен, макар и напрегнат. Онзи от криминалистите си водеше бележки. Д’Агоста предпочиташе да слуша и да запомня — при воденето на бележки често му се случваше да пропуска разни неща.

— Само една от раните е причинила смъртта. Тази на гърлото — каза патоложката. — Няма тъкани под ноктите. Предварителните токсикологични анализи са отрицателни. Няма следи от борба.

Продължи с подробно описание на дълбочината, ъгъла и анатомията на прободната рана. „Имаме си работа с организиран и интелигентен убиец“ — помисли си Д’Агоста, когато чу колко ефективна е била раната за обезкървяването на тялото, как е накарала жертвата да замлъкне незабавно и кръвта й да изтече много бързо — само с един удар с остър като бръснач двуостър нож с дължина около десет сантиметра.

— Смъртта — завърши тя — е настъпила в рамките на трийсет секунди. Всички други порезни рани са били направени след това.

Пауза.

— Тялото е било разчленено с трион „Страйкър", може би като този до мен. — Тя посочи триона върху рафта до тялото. — Инструментът представлява клиновидно острие, което се движи напред-назад с висока скорост, задвижвано от сгъстен въздух. Предназначен е специално за рязане на кости и спира веднага щом достигне мека тъкан. Освен това е изработен така, че да не предизвиква разпръскване на костен материал и течности при рязането. Извършителят като че ли има голям опит в използването му. Необикновено голям опит. — Тя отново замълча.

Д’Агоста прочисти гърлото си. Топката в стомаха не беше изчезнала, но поне не застрашаваше да изригне.