Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Хвърли оръжието! — В гласа на мъжа се долавяше истерична нотка.

Пендъргаст бавно остави оръжието на земята и се изправи с вдигнати ръце.

— Алойзиъс! — изплака Хелън. — Бягай, бягай!

Мъжът, който я мъкнеше заднешком, стреля по Пендъргаст, но отново не улучи. Беше прекалено далеч — и твърде уплашен, за да улучи.

— Повярвай ми — каза Пендъргаст с тих, спокоен тон, без да сваля ръцете си. — Пусни я.

За един ужасен момент всички замръзнаха. Изведнъж мъжът нададе нечленоразделен вик, блъсна Хелън на земята, насочи пистолета си и стреля в нея от упор.

— Помогни на нея или гони мен! — изрева, обърна се и побягна.

Писъкът на Хелън прониза въздуха — и внезапно замря. Напълно изненадан, Пендъргаст се втурна с вик напред и след секунди беше коленичил до нея. Моментално видя, че раната е смъртоносна. Кръвта бликаше ритмично от дупката в гърдите й — куршумът я беше улучил в сърцето.

Тя изпъшка, сякаш се давеше.

— Алойзиъс… чуй ме… — Гласът й бе едва различим шепот.

Пендъргаст се наведе към нея.

Ръцете й се вкопчиха в него.

— Той идва… Милост… Имай милост …

От устата й бликна кръв и тя млъкна. Пендъргаст постави два пръста върху сънната артерия на шията й и усети как пулсът и потръпна за последен път и замря.

След малко Пендъргаст се изправи и изкуцука несигурно към мястото, където беше захвърлил автомата. Белокосият мъж изглеждаше не по-малко изненадан от развоя на събитията, защото едва сега се втурна да бяга след стрелеца.

Пендъргаст коленичи, вдигна оръжието и се прицели в убиеца на жена си — бягаща фигура, намираща се вече на петстотин метра. Странно, но точно в този момент Пендъргаст си спомни последния път, когато беше ходил на лов. Взе фигурата на прицел, прецени посоката и силата на вятъра и дръпна спусъка; автоматът подскочи в ръцете му и мъжът рухна на земята.

Белокосият се оказа добър бегач — вече беше задминал убиеца и се намираше още по-далеч. Пендъргаст се прицели, стреля, но не улучи.

Пое бавно дъх, издиша бавно, прицели се отново и стреля втори път. Отново не улучи.

На третия опит се чу само изщракване. Пълнителят беше празен, а белокосият изчезна в безкрайната пустиня.

Пендъргаст пусна автомата и отиде при Хелън, която лежеше в бавно разпълзяваща се локва кръв. Гледа дълго тялото й. После се захвана за работа.

Деветдесет и един часа по-късно

Нажеженото до бяло слънце беше увиснало високо в небето. Прашна вихрушка се носеше в ширналата се пустиня. Сини планини нарязваха хоризонта. Усетил смъртта лешояд се носеше лениво по топлите въздушни течения в стесняващи се кръгове.

Пендъргаст хвърли последната лопата пясък в гроба, заравни го и го заглади. Беше му отнело много време да изкопае дълбока дупка в сухата глина. Не искаше някое животно или човек да оскверни гроба.

Подпря се задъхан на лопатата. Раната на крака му отново кървеше от движенията и се просмукваше в последната му превръзка. По безизразното му лице се стичаха капки пот, примесени с мръсотия. Ризата му беше изпокъсана, разкопчана, кафява от прах; сакото му бе на парцали, панталоните — на дупки. Пендъргаст огледа гроба, после бавно, като старец, се наведе и вдигна грубата табела, която бе взел от същото изоставено ранчо, в което бе намерил лопатата. Не искаше да си личи прекалено, че е гроб. Извади ножа от джоба си и надраска с несигурна ръка:

Х. Е. П.

Aeternum vale

Изкуцука до гроба и заби заострената дръжка на табелата в земята. Отстъпи крачка назад, вдигна лопатата, прицели се внимателно и удари горната част на табелата.

Бам!

…Седеше пред малък огън дълбоко в гористите склонове на Канън Маунтин. От другата страна на огъня седеше Хелън, с карирана памучна риза и туристически обувки. Беше краят на третия им ден от едноседмичния преход през Белите планини. Слънцето залязваше като алена огнена топка зад планинското езеро и озаряваше върховете на Франкония Рейндж. Някъде далеч долу се чуваха гласове и откъси от песен от хижата „Самотното езеро“. На огъня имаше кафеварка и ароматът на кафе се смесваше с аромата на пушек, бор и смола. Докато нагласяваше кафеварката, Хелън го погледна и изведнъж се усмихна със своята уникална усмивка, стеснителна и уверена едновременно, и сложи две малки порцеланови чашки на един камък с онази характерна за нея прилежност…

Пендъргаст се олюля, задъхан от усилената работа с лопатата. Изтри с несигурна ръка челото си. Кал и пот изцапаха раздрания ръкав на ризата му. Постоя малко под палещото слънце, за да си поеме дъх, да събере последните капки сила. После отново изпъшка и вдигна лопатата. Тежестта й го извади от равновесие и той залитна и едва не падна. Коленете му се подгънаха, но преди да тупне на земята, той замахна с лопатата и удари табелата с всички сили.