Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Потегли от бензиностанцията и продължи на изток по Шосе 92, като мина по малък мост над река Сан Педро. След моста зави надясно по черен път, водещ на юг. Колата се движеше бавно и подскачаше по изровените коловози през шубраците от мескит и тръни, фаровете осветяваха сухите клони.

Невидимата река беше отдясно, очертана от черна редица тополи.

На километър от границата Пендъргаст излезе от пътя и продължи през шубраците, докъдето издържа колата. Накрая изгаси двигателя, слезе с пазарския плик в ръка и се заслуша. Два койота виеха някъде в далечината, но наблизо нямаше никакви признаци на живот.

Пендъргаст знаеше, че това е илюзия. Този участък от границата, отбелязана на пръв поглед единствено от настръхналата бодлива тел, беше претъпкан със сложни сензори, инфрачервени камери и радари, а патрулите на Гранична полиция можеха да стигнат до всяка точка само за минути.

Но това не го притесняваше. Той имаше предимство, с което можеха да се похвалят малцина контрабандисти или нарушители — отиваше на юг. В Мексико.

Върза сакото си на вързоп, сложи вътре плика с покупките, метна го на рамо и тръгна.

От движението раненият му крак отново започна да кърви. Пендъргаст спря, седна и пожертва няколко минути, за да свали превръзката, да сложи още антибиотик върху раната и да я превърже отново с чист бинт и кърпа. След това глътна четири ибупрофена и още толкова кофеинови таблетки.

Нужни му бяха няколко минути, за да се изправи. Това не беше добре — имаше да измине много път. Задъвка парче пастърма и отпи глътка вода.

Беше излязъл от черния път с надеждата да избегне различните електронни капани и сензори. Огромният балон, който се рееше невидим в небето, сигурно го беше засякъл, но Пендъргаст се надяваше, че тъй като се движи на юг, няма да предизвика реакция — поне засега.

Макар че бе лято, нощта беше хладна. Койотите бяха спрели да вият и цареше пълна тишина. Пендъргаст продължи напред.

Пътят завиваше под прав ъгъл и продължаваше покрай оградата от бодлива тел, минаваща по самата граница. Той го пресече — ясно си даваше сметка, че е задействал различни сензори — стигна до оградата и след секунди вече се намираше в Мексико. Закуцука в мрака през ширналата се камениста пустиня, осеяна тук-там с трънливи храсти.

След няколко минути видя светлини на американска територия. Продължи към тополите покрай реката, като се мъчеше да се отдалечи колкото се може повече. Светнаха няколко прожектора и лъчите им пронизаха нощта, зашариха по пустинята, откриха го и го окъпаха в ослепителна светлина.

Пендъргаст продължи да върви. Глас от мегафон отекна над равнината и му нареди първо на английски, а после и на испански да спре, да се обърне, да вдигне ръце и да се идентифицира.

Пендъргаст вървеше, без да обръща внимание на заповедите. Нищо не можеха да му направят. Не можеха да го преследват и щеше да е безсмислено да се обаждат на колегите си от мексиканска страна. На никого не му пукаше за незаконен трафик, насочен на юг.

Продължи към тополите. Лъчите на прожекторите го следиха известно време, с още безрезултатни заповеди по мегафона, докато не влезе сред дърветата. В този момент патрулът се отказа.

Скрит сред тополите, Пендъргаст седна да си почине на брега на плиткия поток, минаващ за река. Опита се да яде, но храната имаше вкус на картон; въпреки това се насили да дъвче и да преглъща. Пийна още малко вода и овладя импулсивното желание да свали подгизналата от кръв превръзка.

Според преценките му Хелън и похитителите й би трябвало да пресекат границата горе-долу по същото време или може би малко преди него. Районът беше затънтен и пустинен, покрит със сухи храсти и мескит, пресечен от необозначени черни пътища, използвани от нелегални имигранти и контрабандисти на оръжие и наркотици. Der Bund със сигурност бяха уредили транспорт на мексиканска територия по някой от тези пътища, водещи към Кананеа, на петдесет километра южно от границата. Пендъргаст трябваше да ги настигне в тази плетеница, преди да са стигнали градчето — и павираните пътища, които излизаха от него. Ако не го направеше, шансовете му да открие Хелън ставаха почти нулеви.

Стана и закуцука по почти сухото корито на реката, като от време на време прегазваше локви застояла вода, дълбоки само един-два пръста. Възможно бе вече да е закъснял.

След около километър забеляза между дърветата далечни светлини. Изкачи се на брега да разгледа по-добре и видя нещо като ранчо, кацнало самотно насред пустинята.