Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Бам!

… Лондон, началото на есента. Листата на дърветата покрай Девоншър Стрийт са изпъстрени в жълто. Тъкмо бяха излезли от „Кристис “ и вървяха към Риджънтс Парк. Като наддаваше с подкрепата на Хелън, той току-що беше купил на търг две произведения на изкуството, в които се бе влюбил от пръв поглед — морски пейзаж от Джон Марин и картина на абатство Уитби, фигурираща в каталога на „Кристис“ като творба на „малко известен художник от епохата на романтизма, макар Пендъргаст да подозираше, че става въпрос за ранен Констабъл [8] Джон Констабъл, английски художник (1776–1837). — Б. пр. . Хелън беше вмъкнала на търга сребърна плоска коняк и сега, докато пресичаха Парк Кресънт и продължаваха към самия парк, тя започна да рецитира на глас „Плажът на Дувър“: „Приливът дойде, луната свети ярко…“ [9] Стихотворение на Матю Арнолд (1822–1888). — Б. пр.

Беше изпуснал лопатата и тя лежеше в краката му, наполовина забита в рохкавата пръст. Пендъргаст се наведе да я вземе и изведнъж рухна на колене; протегна ръка да се подпре, но тя се подгъна и той падна и остана да лежи.

Щеше да е лесно, много лесно да остане така, легнал над тялото на Хелън. Но чуваше бавното кап, кап, кап на кръвта върху пясъка и осъзна, че не може да спре, докато не си свърши работата. Надигна се и седна. След няколко минути събра достатъчно сили, за да се изправи. С невероятни усилия, като използваше лопатата като патерица, стана — първо левият крак, после десният. Болката в ранения прасец беше изчезнала; не усещаше абсолютно нищо. Въпреки свирепо сияещото слънце периферното му зрение се изпълваше с мрак — имаше само още един шанс да забие здраво табелата, преди да изгуби съзнание. Пое дълбоко дъх, стисна с всички сили дръжката на лопатата, вдигна я с треперещи ръце и с един последен напън замахна надолу.

Бам…!

… Топла лятна нощ, песен на щурци. С Хелън седяха на задната веранда на плантация Пенумбра с високи чаши в ръце и гледаха как вечерната мъгла изпълзява от речния ръкав — сияеше меко на лунната светлина. Мъглата първо покри блатистия бряг, после продължи през градината над окосмената трева, достигаща до къщата; събра се не поляната, пръстите й облизваха стъпалата като лениви вълни, превърнати в бели призраци от пълната луна.

На количката до тях имаше преполовена кана с ледена лимонада и остатъци от блюдо печени скариди. От кухнята се носеше аромат на риба на скара — Морис приготвяше вечерята.

Хелън го погледна.

— Не може ли всичко просто да си остане завинаги така, Алойзиъс?

Той отпи глътка лимонада.

— Защо не? Имаме цял живот пред нас. Можем да правим с него каквото си искаме.

Тя се усмихна и погледна към небето.

— Да правим каквото си искаме… Обещание под пълната луна?

С престорена сериозност той скръсти ръце на гърдите си и се загледа към кехлибарената луна.

— Честен кръст.

Стоеше насред огромната, пуста, брутална, чужда пустиня. Мракът изпълваше зрението му, сякаш гледаше в някакъв тъмен тунел, чийто край се отдалечава все повече и повече. Лопатата се изплъзна от безчувствените му пръсти и изтрака върху камъните. С последна, съвсем тиха въздишка, Пендъргаст рухна на колене и след дълго олюляване падна върху гроба на мъртвата си жена.

Албан Лоримър влезе във фоайето на грандхотел „Марлборо“ в Ню Йорк. Светлите му очи жадно огледаха полираните декари червен италиански мрамор, дискретното осветление, шепнещата водна стена, падаща в езерце с разцъфнали лотоси, огромното пълно с хора приглушено пространство.

Спря в центъра на атриума, зареден от сутрешното оживление около себе си. Спираше поглед върху отделни хора и проследяваше пътя им през фоайето. Мнозина вървяха към опашката на „Старбъкс“, откъдето се носеше аромат на прясно смляно кафе.

„Ню Йорк…“

Гладката му ръка погали ревера на вълненото му сако на тънко райе, тънките, но силни пръсти се насладиха на допира на скъпия плат. Никога досега не беше обличал подобен костюм. Обувките му също бяха от най-добро качество и се беше постарал да изглежда възможно най-добре, сякаш му предстоеше интервюто на живота му. И това наистина беше един вид интервю. Днес бе важен ден, изписан с червено в календара — доста набързо организиран, разбира се, но въпреки това важен. Пое дълбоко дъх. Колко прекрасно бе всичко, колко чудесно бе да се чувства сигурен, добре облечен, с пари в джоба, в хотелско фоайе в най-страхотния град на света. Единственото, което разваляше външността му, бе малката бяла лепенка на лявото му ухо, но нямаше какво да направи по въпроса.