Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Какъв проект?

— Да натопи Джак Суонсън за обира на банката.

— Пише ли го? — Кори не можеше да повярва на ушите си.

— Майка му стара! — възкликна Джак, скочи от стола си и удари юмрук в отворената си длан.

— Кой беше това, баща ти ли? — попита Фут.

— Да. На спикърфон съм.

— Добре. Както и да е, не е написано точно така — не с толкова много думи, разбира се. Отчетът е малко завоалиран, без да споменава никакви имена или друго, но когато го прочетеш целия, нещата са ясни като бял ден. Накрая Отеро дори моли Рико да изгори съобщението. Направо димящо оръжие, казвам ти.

— Това е страхотно! — обади се Джак. — Какво направи с него?

— Трябваше да го оставя вътре, но го снимах с телефона си. Снимките са в джоба ми. Така че вижте, ето какво трябва да направим. Отиваме направо в полицията, даваме им снимките и ги караме да сложат веднага ръка на сейфа — наистина веднага . Автокъщата отваря в десет, след три часа. Остава само да се надяваме Рико да не цъфне пак по-рано. Кори, двамата с теб трябва да идем колкото се може по-скоро при ченгетата, за да получат разрешително да обискират сейфа. Знаем, че документът ще бъде вътре най-малкото до десет часа. Но ако се забавим, кой знае — в единайсет Рико може да се е разплатил и да е изгорил бележката. Така ще останем с празни ръце.

— Разбирам — каза Кори. Джак беше плътно до нея, лицето му беше напрегнато.

— Виж, Кори, ще дойда да те взема. Трябва да идем заедно. Двама служители на Рико ще изглеждат по-убедително от един.

— Да, но…

— Кажи му къде сме — каза Джак. — Можеш да му се довериш.

Тя поклати глава.

— Далеч ли сте? — попита Фут.

— На малко повече от час с кола, но…

— Толкова далеч? По дяволите. Виж, знам, че не искаш да издаваш къде се крие баща ти, но това не може да чака.

— Добре. Ще те чакам. В Олд Фаундри, Ню Джърси, в селския магазин. Ще съм там след един час.

— Как ще стигнеш дотам, щом нямаш кола?

— Не се безпокой за мен, бараката не е много далеч. Ще те чакам.

Тя затвори. Джак я сграбчи в прегръдката си и възкликна:

— Страхотно! После изражението му внезапно се промени, защото малката постройка се изпълни с парлив дим. — Ох, по дяволите! Изгорих палачинките!

Доковете на Алсдорф, доколкото можеха да се нарекат така, се намираха покрай Рио Итажаи-Аку — широка кафява миризлива река, течаща от покритата с джунгли вътрешност на най-южните провинции на Бразилия. Доковете бяха оживено място, пълно с рибари, които разтоварваха улова си в огромни дървени ръчни колички, прекупвачи, които крещяха и размахваха пачки пари, продавачи на лед, които караха ледени блокове, курви, пияници и улични търговци, бутащи колички, натоварени с меки гевреци, наденички, задушено говеждо и, което бе още по-странно, кебап от пиле тандури.

Сред това множество си проправяше път странна фигура — леко прегърбен мъж, облечен целият в каки, с прошарена брада като на Ван Дайк и коса, скрита под широкопола шапка. На гърба си мъкнеше раница, от която стърчаха мрежи за пеперуди, капани, буркани, фунии, тръби и друго екзотично оборудване за лепидоптеристи. Мъжът се опитваше да слезе до кейовете и си пробиваше път през тълпата, като протестираше с пискливия си свадлив глас на развален португалски, докато се буташе през множеството на път към една барака в края на плаващия кей, на която имаше изписан на ръка надпис ALUGUEL DE BARCOS [26] Лодки под наем. (порт.) — Б. пр. .

Белмиро Пасос, кльощав мъж по тениска, шорти и джапанки, седеше в бараката, ядеше голям мек геврек и гледаше приближаващата фигура. Зад Пасос имаше лодки, предимно очукани скифове „Каролина“ с разпадащи се двигатели „Ямаха”, които можеха да бъдат наети от всеки за почти всякаква цел, законна или незаконна. Клиентите му бяха предимно пътници, тръгнали нагоре или надолу по течението към някое труднодостъпно село, или рибари, чиито лодки бяха повредени. От време на време Белмиро даваше под наем лодка на някой авантюристично настроен турист, естествоизпитател или любител на спортния риболов. Щом видя приближаващия човек, той незабавно го определи като естествоизпитател и по-точно като колекционер на пеперуди — в щата Санта Катарина идваха много като него, тъй като районът се славеше с разнообразната си и екзотична популация на пеперуди.

Развълнуваният мъж най-сетне се освободи от множеството рибари и приближи запъхтян. Белмиро го посрещна с широка усмивка.

— Yo… eu… quero alugar um barco! Alugar um barco? — извика мъжът, като се препъваше в думите и смесваше испански и португалски, създавайки почти нов език.