Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Кори скъса още три пакетчета захар и изсипа съдържанието им в чашата, след което добави сметаната.

— Добре. — Не откъсваше поглед от дебелото стъкло на прозореца, гледащ към паркинга и колонките за бензин.

— Ловният сезон започва след няколко дни — каза Франк, който бе преминал на приятелски режим, готов да дава съвети. — В района на Лонг Пайн се събират доста ловци. Не забравяйте да носите оранжево.

— Ясно — рече Кори.

Появи се кола — движеше се малко по-бързо от необходимото — и спря с лек писък на спирачки. „Ескалада Хибрид“ със затъмнени стъкла — колата на Фут. Кори рязко стана, хвърли няколко банкноти на масата и излезе. Фут отвори окаляната предна врата и тя се вмъкна в приятно миришещото на кожа купе. Фут беше с обичайния си безупречен костюм, но изглеждаше напрегнат. Потегли още преди да е успяла да затвори вратата и излезе на пътя със свистене на гуми.

— Обадих се на полицията в Алънтаун — каза той, докато набираше скорост. — Обясних им всичко. Отначало бяха скептични, но успях да ги убедя. Очакват ни и са готови да се задействат с разрешителното, ако им хареса онова, което им покажа. Ще го харесат.

— Благодаря.

— Няма защо да ми благодариш. Просто защитавам себе си. И мисля, че татко ти е бил натопен.

Той ускори още, като поглеждаше детектора за радари, закрепен за огледалото. Вече летяха по пътя, а дърветата профучаваха покрай тях. Фут караше умело и гумите изсвистяха недоволно, когато взе завоя.

— Ох, мамка му — рече Кори. — Току-що пропусна отбивката за Шосе деветдесет и четири.

— По дяволите, вярно. — Фут намали и отби към банкета, за да направи обратен завой. Погледна я. — Хей, сложи си колана.

Кори посегна зад себе си да измъкне колана — закопчалката беше успяла да се напъха между седалките. Докато го правеше, долови зад себе си някакво движение и понечи да се обърне, но желязна ръка я сграбчи през шията и поднесе към лицето й парче плат, от което се носеше задушливата миризма на хлороформ.

Но тя беше готова.

Стисна дръжката на макетния нож, който бе скрила в ръкава си, замахна рязко и поряза дълбоко месестата част на дланта на Фут, като в същото време се извъртя. Фут изрева от болка, пусна парцала и сграбчи ранената си ръка. Кори се обърна към него и опря острието на ножа в гърлото му.

— Пипнах те.

Фут не отговори. Продължаваше да стиска порязаната си ръка.

— За такава идиотка ли ме смяташе? — попита тя и притисна острието още повече в гърлото му. — Може и да си заблудил баща ми с глупостите за работническата класа и тъй нататък. Но не и мен. Набелязах те от самото начало. Единственият честен дилър във фирмата, дрън-дрън. Всичко беше прекалено хубаво и спретнато, за да е истина. А онази дивотия с находката в сейфа за извършената услуга? Как ли пък не!

Бързо, преди да е успял да се окопити. Кори опипа джобовете на палтото и панталона му, намери едрокалибрен револвер, извади го, насочи го към него и изсъска:

— И какво става в действителност?

Фут дишаше тежко.

— Какво мислиш? Схема. Нещо много по-сладко от вдигането на няколко процента тук-там. Мога да включа теб и баща ти.

— Да бе. Баща ми сигурно е започнал да надушва, че има нещо гнило. И затова си го натопил. — Тя посочи с оръжието. — Знам, че най-вероятно си разбрал къде е бараката му. Сигурно си дошъл по-рано, огледал си се и си ме видял да излизам на пътя. — Пое дълбоко дъх. — А сега ще стане следното. Караш нагоре към бараката. Ще държа револвера насочен към теб през цялото време. Първо ще разкажеш цялата история на баща ми. После ще се обадим на полицията. И ще им разкажеш и на тях. Ясно?

За момент Фут остана напълно неподвижен. После кимна.

— Добре. Карай бавно. И никакви приумици, или ще те гръмна. — Истината бе, че Кори не беше стреляла никога през живота си. Но Фут не знаеше това.

Държеше се настрана от Фут с насочено към него оръжие, докато той потегли отново по пътя и зави към Лонг Пайн. В купето цареше пълно мълчание, докато караха нагоре по серпентините.

На трийсетина метра от завоя за бараката тя му направи знак с револвера.

— Спри тук.

Фут спря.

— Изключи двигателя и слез.

Фут се подчини.

— А сега тръгни към бараката. Ще вървя зад теб. Знаеш какво ще се случи, ако опиташ някоя глупост.

Фут я погледна. Лицето му бе ужасно бледо, плувнало в пот въпреки студа. Бледо и гневно. Той тръгна към бараката. Сухите клонки пращяха под краката му.

Кори беше сгорещена от притока на адреналин и сърцето й биеше плашещо бързо. Но беше успяла да запази гласа си спокоен и да скрие треперенето си. Непрекъснато си повтаряше, че е била и в по-лоши ситуации — много по-лоши. „Спокойно — каза си. — Бъди спокойна и накрая всичко ще бъде наред“.