Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Ами какво ще кажете за другия слух? Нали се сещате, че всички в Нова Годои били близнаци?

Тук вече Мендонка замръзна. Беше чувал слуха, но той беше таен, предаваше се само шепнешком. Как бе успял да го чуе този тип, по дяволите?

— Не съм чувал нищо такова — каза той.

— Разбира се, че сте. Говори се, че градчето било населено само с близнаци, почти еднакви. И че провеждали някакви експерименти. Генетични експерименти. Ужасни генетични експерименти.

— Къде чухте това?

— В една бирария.

Това изглеждаше невъзможно. По гърба на Мендонка полазиха студени тръпки. Този естествоизпитател започваше да го плаши.

— Не, не знам нищо такова. Не е вярно. — Отчаяно се опита да смени темата. — Там горе има развалини. Стар форт. Знаете ли историята му?

— Не.

— Бил построен от португалците в края на седемнайсети век. — Покрай многото си други занимания Мендонка караше туристически автобус в Блуменау и знаеше кажи-речи всичко. — Група францискански мисионери построили манастир на един остров в средата на езерото в кратера Годои и покръстили индианците авейкома. Или поне си мислели, че са ги покръстили. — Изсмя се гръмко. — Един ден индианците се надигнали. Писнало им да работят в градините на монасите. Избили ги всичките. Дошли военните, превърнали манастира в крепост и избили или прогонили местните. След като не останали никакви индианци, войниците си заминали. По-късно мястото станало плантация.

— Защо в района има толкова много германци? — попита естествоизпитателят.

— През хиляда осемстотин и петдесета бразилското правителство започнало програма за германска колонизация. Знаете ли за това? Германия била пренаселена и никой нямал земя, а Бразилия имала земя, която се нуждаела от заселници. Затова Бразилия предложила на германците безплатна земя в отдалечени райони на страната. Така възникнал Блуменау, а също Алсдорф, Жоанвил и още няколко градове в Санта Катарина. Трийсет, може би четирийсет процента от тукашните жители са с германско потекло.

— Ама че интересно!

— Да. Колониите били толкова изолирани, че се развивали по типично германски начин, с немски език, архитектура, култура — всичко. Разбира се, през четирийсет и втора всичко това се променило напълно.

— Какво е станало тогава?

— Тогава Бразилия обявила война на Германия.

— Никога не съм чувал за това.

— Малцина са чували. Във Втората световна война сме били на страната на американците. В Бразилия бил въведен закон, според който немските колонисти трябва да научат португалски и да станат бразилци. Повечето го направили, но някои в отдалечените райони си продължили по стария начин. И много германци напуснали страната, за да се върнат в Германия и да се бият за нацистите. А после избягали отново тук, за да се скрият от Нюрнбергския процес. Поне така казват. Вече всички те са си отишли. Както казваме на португалски, água debaixo da ponte. Вода под моста.

— Значи в Нова Годои няма нацисти? — Естествоизпитателят изглеждаше едва ли не разочарован.

Мендонка поклати енергично глава.

— Не, не! Всичко това е мит! — Подчерта думите си с още няколко енергични дръпвания, преди да засили сдъвканата угарка зад борда. Разбира се, слуховете за Нова Годои като че ли никога не преставаха — какви ли не нелепи, пълни със суеверия глупости. Но Мендонка бе живял двайсет години в Куинс. Беше видял света. Познаваше кое е слух и кое — факт.

Лодката продължаваше с равномерно темпо нагоре по течението. Нивите бяха изчезнали, гората от араукарии приближаваше, хвърляйки тъмни сенки над кафявата вода. И макар че беше живял в Куинс, Мендонка усети как ледените тръпки на страха го полазват отново.

Първият куршум улучи Джак Суонсън в рамото, докато той се хвърляше към прикритието на храсталаците зад бараката. Вторият прелетя над главата му.

Зашеметен, той остана да лежи на земята за момент, като се вслушваше в звуците от борба и пъшкането наблизо. След това се затръшна автомобилна врата. В същия миг Джак скочи и се втурна в гората. Небето бе тъмно и вятърът люлееше клоните и гъстите планински лаврови храсти, растящи под дърветата.

Познаваше тези гори. И вечнозелените лаври осигуряваха идеално скривалище. Той се втурна към тях, като си пробиваше път през храсталака, мъчейки се да се отдалечи колкото се може повече от Фут. Когато реши, че е навлязъл достатъчно в гората, приклекна и тръгна странично, като заобикаляше най-гъстите места и навлизаше все по-навътре в храсталака. Вече усещаше с растящо облекчение, че се е измъкнал — Фут никога нямаше да го намери в този гъсталак, пълен с животински пътеки, които му осигуряваха много пътища за бягство. Но какво се беше объркало? Защо Фут? Нали той се опитваше да им помогне…