Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Потеглиха рано, малко след изгрев-слънце. Шумът на двигателя отекваше от стената араукарии, от чиито клони продължаваше да капе вода след нощния порой. Мендонка усещаше как влагата се събира в косата и брадата му и как се просмуква в дрехите му.

Господи, как само му се искаше това да приключи по-скоро.

По пладне стигнаха до широк завой на реката. На десния бряг имаше плаващ док с рампа, водеща нагоре към разхлопан дървен кей. Зад високия бряг имаше частично обрасла поляна с няколко ръждясващи бараки „Куонсет“ и паянтов дървен склад. Всичко изглеждаше точно така, както го бяха описали селяните.

— Пристигнахме — каза Мендонка, като наблюдаваше кея за някакви признаци на живот. За негово огромно облекчение мястото изглеждаше изоставено.

Намали скоростта и се насочи към брега, изравни се с дока, скочи и завърза лодката. Остана горе, докато естествоизпитателят, тромав както винаги, измъкна раницата си и я остави на дъските, после се качи и застана несигурно, като се оглеждаше.

— Пристигнахме — повтори Мендонка и успя да се усмихне. После протегна ръка. — Останалите пари, ако обичате, о senhor?

— Ама чакайте малко — каза Фосет и брадата му се разлюля раздразнено. — Нали се разбрахме — две хиляди авансово и…

— И хиляда като пристигнем — довърши Мендонка вместо него. — Нали си спомняте?

— О. — Естествоизпитателят се намръщи. — Така ли се разбрахме?

— Да, точно така.

Последва още мърморене.

— Трябва да изчакате, докато се върна. Разбрахме се за двупосочен курс, общо шест дни.

— Няма проблем — каза Мендонка. — Ще изчакам. Но ще ми платите сега.

— Откъде да съм сигурен, че няма да си тръгнете?

Мендонка се изпъчи.

— Защото съм човек на честта.

Това като че ли задоволи Фосет и той бръкна в раницата си, започна да рови, извади пачката пари и отдели две банкноти по петстотин реала. Мендонка ги грабна и ги напъха в джоба си.

Естествоизпитателят вдигна раницата.

— И къде е градчето?

Мендонка посочи към черния път, който пресичаше поляната, минаваше покрай бараките и изчезваше в гората. По-нататък зеленият балдахин се издигаше по склоновете на хълмовете, достигайки до вулканична калдера, която се губеше в ниските облаци.

— Нагоре по пътя. На около пет километра. Това е единственият път.

— Пет километра? — Фосет се намръщи. — Защо не ми го казахте по-рано?

— Помислих си, че вече го знаете — сви рамене Мендонка.

Фосет го изгледа намръщено.

— Чакайте ме тук. Ще се върна след три дни — седемдесет и два часа — по пладне.

— Ще остана при лодката, ще спя в нея. Имам всичко необходимо. — Мендонка се ухили и запали пура.

— Добре тогава.

Естествоизпитателят с мъка си сложи раницата, нагласи ремъците и се затътри по калния път; фигурата му ту изчезваше, ту се появяваше в мъглата. Веднага щом изчезна окончателно в гората, Мендонка забърза към лодката, отвърза въжето, запали двигателя и потегли обратно по течението към Алсдорф с най-голямата скорост, на която беше способен.

Пендъргаст чу в далечината звука на двигателя, който скоро заглъхна надолу по реката. Устните му се изкривиха в едва доловима усмивка и той продължи напред. Черният път се виеше през безкрайната влажна джунгла, от странните, покрити с тръни клони на вечнозелените араукарии капеха капки. Пендъргаст крачеше, като от време на време се отклоняваше да преследва някоя пеперуда. Пътят правеше няколко широки завоя през джунглата, като се издигаше все повече и повече, докато не стигна до ниско стелещите се облаци.

След час и половина излезе на равно на върха на нисък хребет — устието на древен вулканичен кратер. По-нататък пътят се спускаше в мъглата. Видимостта тук бе само няколкостотин метра.

Пендъргаст се загледа към кратера. Бръкна в джоба си и извади сгънат лист — рисунката на Тристрам, характерната особеност на Нова Годои, която не беше успял да опише с думи. Изображението съответстваше идеално на кратера пред него.

Пендъргаст тръгна надолу и когато теренът се изравни отново, се озова пред два стълба от лава от двете страни на пътя, с телена ограда и каменна стена, която се губеше в джунглата отляво и отдясно. Зад портала имаше постройка за стражата. Когато приближи, двама пазачи изхвърчаха навън с карабини в ръце. Започнаха да му викат на немски и насочиха оръжията си към него.

— Говоря само английски! — извика в отговор Пендъргаст и вдигна ръце. — Аз съм естествоизпитател! Дойдох да търся пеперуди!