Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Така е по-добре — каза Пендъргаст и се качи в джипа, докато капитанът му държеше вратата отворена. — Всъщност много по-добре. Направо чудесно.

Докато минаваха през градчето, Пендъргаст зяпаше с неприкрит интерес всичко, което му се изпречеше пред очите. Вече ръмеше по-слабо, облаците се вдигаха и мъглите постепенно започнаха да се разпръскват, откривайки по-добър изглед към района. Селището се състоеше от варосани постройки, издигнати от двете страни на широки прави улици покрай брега на изумрудено езеро. Макар да бе на не повече от половин век, то великолепно пресъздаваше архитектурата на старо баварско село, като се започне с общия градоустройствен план и се стигне до паважа по улиците, стръмните каменни стъпала, спускащи се към водата, изрисуваните на ръка табели, покритите с каменни плочи покриви и по-големите каркасно-панелни публични постройки.

Самият бряг на езерото се красеше от дълъг каменен кей от добре одялан камък, който водеше към добре поддържани докове, пристани и рампи за спускане на вода, на които бяха вързани ярко боядисани рибарски лодки и няколко катера. Всичко бе обвито в мъгла; самото езеро чезнеше в ситния дъжд и централният му остров се виждаше само като смътен сив силует.

Селището свършваше рязко с гора от невероятно високи араукарии, смесени с борове и други субтропични дървета. Мъглата, мрачното време и първобитната стена на гората представляваха странна противоположност на градчето — толкова спретнато и чисто, толкова европейско по характер.

Може би поради дъжда улиците бяха зловещо пусти.

След няколко минути спряха пред градския съвет — каркасно-панелна сграда, изпълнена в псевдосредновековен стил. Капитанът го въведе в спартански обзаведената зала за събрания, зад която се намираха кабинетите, а после в голям кабинет в дъното на сградата. От широкия прозорец се откриваше изглед към езерото. В тухлената камина гореше огън, а на масата имаше ваза с великолепни червени рози. Зад бюрото седеше шишкав мъж в тиролски костюм, червенобуз и с жизнерадостно изражение. Сините му очи обаче бяха абсолютно безизразни, подобно на малки стъклени топчета, отразяващи единствено попадналата в тях светлина и нищо повече.

— Това е Bürgermeister Келер — представи го капитанът. — Кметът на Нова Годои.

Кметът стана и протегна ръка — малка и тлъста.

— Разбрах, че търсите пеперудата Кралица Беатрис! — сърдечно рече той. Келер също говореше перфектен английски. — Надявам се да я намерите.

Оправянето на бюрократичните подробности отне време, но бе извършено много прилежно и ефективно. Пендъргаст получи официален подпечатан документ, който трябваше да носи непрекъснато. Докато приключваха с подробностите, в кабинета влезе строен мъж на около трийсет и пет, с тясна глава, изпъкнало чело, което сякаш се надвесваше над воднисто сините му очи, и дебела долна устна, която също стърчеше над горната и придаваше на лицето му чудат, някак хлътнал вид.

— А това е ескортът ви — обяви кметът. — Казва се Егон.

— Можете да ходите където пожелаете, с изключение на езерото и острова. — Капитанът замълча многозначително. — Предполагам, че не сте възнамерявали да посещавате острова?

— О, не — отвърна Пендъргаст. — Последната пеперуда е била открита на сушата, на брега на езерото. Не ми трябват разходки с лодки — наслаждавах им се достатъчно по пътя насам!

Малката шега накара кмета да се изкиска.

— Добре. Егон ще ви покаже и къде ще нощувате. Егон, погрижете се Herr Doktor да получи всички удобства, ако обичате.

Егон кимна.

Пендъргаст се поклони.

— Благодаря. Изключително мило от ваша страна. Но нямам нужда от място за нощуване. Разбирате ли, Кралица Беатрис е най-добре да се търси нощем.

Щом излязоха обратно на улицата, слънцето най-сетне проби облаците и изпълни градчето със слабата си светлина. Воалът над езерото бавно се вдигна и се видя централният остров — гол конус от застинала лава, увенчан с мрачна крепост от древна вулканична скала, черна, с частично порутени кули и рушащи се бойници и зъбери. Един-единствен слънчев лъч прониза сумрака и освети комплекса; за момент, докато светлината минаваше над стария форт, Пендъргаст зърна отблясъка от нещо метално, скрито зад масивните стени.

Появата на слънцето имаше необичаен ефект върху градчето. Внезапно, сякаш по даден сигнал, улиците се изпълниха с мъже и жени, които вървяха по работата си със забележителна целенасоченост. Беше като на снимачна площадка: много от жителите бяха облечени в старомодни облекла от края на 40-те. Жените бяха с прически на букли и шити по поръчка жакети или рокли с широки рамене и поли, а мъжете носеха тъмни торбести костюми и шапки; някои пушеха лули. Всички бяха красиви и повечето имаха класически нордически черти — високи, руси и синеоки, с високи скули. Придвижваха се с велосипеди или пеша, някои с ръчни колички и двуколки. Но, както забеляза Пендъргаст, не се виждаха никакви автомобили. Единствените моторни превозни средства бяха джипове от времето на Втората световна война, карани от мъже в маслиненозелени дрехи, винаги с важни на вид пътници в сиви униформи на задната седалка. Те бяха и единствените, които носеха оръжие и бяха доста добре въоръжени, с едрокалибрени пистолети, а често и с автомати с големи пълнители.