Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Пендъргаст се промъкна до вратата и долепи ухо. Отначало не успя да различи нищо, но след малко до него достигнаха едва доловими звуци — движение, въздишки, тътрене, може би дори кашлица.

Вратата бе неуместно яка, от тежко дърво със стоманен обков. Ключалката бе сложна, но не успя да издържи повече от шейсет секунди на опитните ръце на Пендъргаст. Вратата се отвори на добре смазаните си панти. Отвътре го лъхна зловонна, противна миризма. Цареше пълен мрак.

Пендъргаст пристъпи напред, като прикриваше светлината на фенерчето. Бараката се оказа само преддверие, водещо към нещо, изградено под или може би във вулканичните конуси. Пред него имаше широко стълбище с ниски стъпала от изгладен от използване камък. Пендъргаст спря на горното стъпало и изключи фенерчето, преди да продължи. Отдолу се процеждаше слаба светлина с червеникав оттенък, която се засилваше с приближаването му. Пендъргаст слезе по стълбището и се озова в дълъг тъмен тунел. Тук звуците се чуваха по-ясно. — тътрене, хъркане, мърморене. Звуци на хора. На много хора.

Безкрайно предпазливо Пендъргаст запристъпва в тъмното, като се придържаше към стената. Червеникавото сияние идваше от два прозореца с решетки на заключена двойна врата в дъното на тунела. Приклекнал, Пендъргаст продължи до вратата, огледа ключалката и се заслуша. От другата страна имаше някой, който крачеше напред-назад — стража. Пендъргаст продължи да слуша, преценявайки бавното му равномерно темпо. После издебна подходящия момент, изправи се и надникна през решетките.

Пред очите му се разкри огромно помещение, осветено с приглушена червена светлина от редици голи електрически крушки. Помещението бе заето от множество редове груби дървени легла на три етажа, които се губеха в мрака. На всяко легло имаше едно-единствено одеяло, а под одеялата — поне под повечето — имаше хора. Повечето спяха неспокойно, с измъчени лица, но имаше и други — движеха се като призраци, очевидно към тоалетната покрай едната стена. Имаше и такива, които просто се щураха безцелно, неспособни да заспят, с безнадеждни очи, отразяващи червената светлина на крушките.

Всичко, което Пендъргаст не бе видял в Нова Годои, беше тук — деформираните, сакатите, грозните, ниските и дебелите, слабите, старите — и най-вече душевноболните. Но онова, което го ужаси най-много, бе, че той разпозна някои от тези лица. Само преди часове ги беше видял в градчето, но онези лица бяха на изпълнените с жизненост, усмихнати половинки на тези хора — на близнаците. Само че тези подземни двойници имаха странните и смущаващи изражения на душевноболни, на празнота на ума, на отчаяние и безнадеждност, а жилавите им мускули, почернялата кожа и грубите ръце свидетелстваха, че животът им минава в тежък труд на полето.

Пендъргаст видя как стражът се обръща в дъното на помещението. Той не беше от тези хора, а от другите — висок, красив. Присъствието му изглеждаше ненужно — горките нещастници тук не бяха в състояние да се разбунтуват, да избягат или да създадат някакви други неприятности. На лицата на всички бе изписано абсолютно примирение.

Пендъргаст се дръпна от прозореца и се оттегли обратно в тунела към стълбището. След няколко минути вдишваше дълбоко, или по-скоро гълташе прохладния свеж въздух горе, но гротескната картина на човешко страдание, която бе видял току-що, остана запечатана в съзнанието му.

Този път Фелдър остана в тъмното край прозорците на библиотеката повече от час в мразовитата нощ, напрегнат и изпълнен с опасения. Къщата изглеждаше като мъртва — никакви светлини, никакво движение. И най-вече никакъв Дукчук. Накрая събра кураж, отвори прозореца и се вмъкна вътре.

Остави прозореца отворен в случай че му се наложи да се изнася по спешност, застана неподвижно и се ослуша. Нищо. Точно както се беше надявал.

Беше взел всички предпазни мерки. През последните няколко нощи бе държал библиотеката под око, като наблюдаваше от безопасното прикритие на кипариса. Цареше пълен покой. Разминалата се на косъм среднощна среща с Дукчук явно беше някаква шантава случайност, тъй като той като че ли нямаше навика да броди из къщата по тъмно. Предишния следобед госпожица Уинтур го беше поканила на чай и нито тя, нито ужасяващият й прислужник не показаха с каквото и да било, че нещо не е наред. Явно не бяха заподозрели нищо.

Но Фелдър знаеше, че не може да чака цяла вечност. Трябваше да действа сега — още протакане и щеше напълно да изгуби кураж. Констанс и „Маунт Мърси“ и без това започваха да му се струват много, много далеч.