Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Тръгна пипнешком покрай рафтовете, като докосваше вълнистата повърхност на оловните стъкла на витрините. Буква У трябваше да е в края на колекцията и това означаваше, че портфолиото на Александър Уинтур се намира близо до плъзгащите се врати, водещи към главния коридор. За негово облекчение вратите бяха плътно затворени.

Спря при предпоследния шкаф и се заслуша, но къщата си оставаше все така притихнала. Извади фенерчето от джоба си, внимателно го заслони с длан и светна към книгите пред себе си. Трап. Трейвън. Тримейн.

Изгаси светлината и пристъпи към следващия, последен шкаф. Отново се поколеба, като се ослушваше и за най-малкия шум. После вдигна фенерчето и го насочи към горните лавици. Някакви седем тома — и до тях нещо като пергаменти, завързани с разпадаща се алена лента.

Насочи фенерчето към следващата лавица, после към следващата и продължи хоризонтално по заглавията. Оскар Уайлд, „Портрет на Дориан Грей“. П. Г. Удхаус, „Моят човек Джийвс“. Все първи издания. А между тях имаше три дебели папки от черна кожа, съвсем прости и оръфани, без никакви етикети или надписи.

Сърцето на Фелдър се разтуптя бясно.

Стисна фенерчето със зъби, отвори стъклената витрина и извади първата папка. Беше покрита с прах и изглеждаше така, сякаш не е била докосвана от сто години. Фелдър я отвори внимателно, като едва ли не се страхуваше да си поеме дъх. Вътре имаше десетки груби скици и предварителни опити за бъдещи картини. Бяха избледнели, покрити с кафяви петна и доста приличаха по стил на онези, които беше видял в Историческото дружество.

Сърцето му заби още по-бързо.

Започна да прелиства с треперещи пръсти скиците. Първите две бяха неподписани, но на третата имаше подпис в долния десен ъгъл — УИНТУР, 1881.

Отвори края на папката. Там, закрепен за корицата с тясна ивица лепило, имаше пожълтял плик. Фелдър извади скалпела от джоба си и внимателно отдели плика. Пръстите му бяха като изтръпнали и му трябваха два опита, за да го отвори.

Вътре имаше малък кичур тъмна коса.

За момент Фелдър просто се взираше в него със странна смесица от чувства — тържество, облекчение, донякъде изумление. Значи беше истина — всичко бе истина.

Момент — това онази коса ли беше? Имаше и две други папки. Възможно ли бе Уинтур да е събирал кичури и от други момичета? Изглеждаше малко вероятно, но трябваше да провери.

Прибра плика в джоба си, върна папката на мястото й и взе следващата, като я прелисти бързо. Вътре имаше още скици и акварели. Дишането му се ускори от желанието да приключи по-бързо. Не откри пликове с кичури. Върна папката, свали третата и я прелисти, като в бързината скъса няколко страници. Пак не откри нищо. Затвори папката и я напъха на мястото й, но в бързината прояви небрежност и тя падна от задната страна на лавицата с глухо туп.

Фелдър замръзна. В студената тишина на къщата тихото тупване бе прозвучало като трясък на гръмотевица.

Зачака, като се ослушваше.

В мразовитата къща обаче не се чуваше нито звук. Фелдър бавно се отпусна и дишането му се успокои. Никой не бе чул нищо. Просто го гонеше параноя.

Опипа плика в джоба си и той изпука сухо. Едва сега, когато страхът му отшумя, Фелдър започна да си дава сметка за значението на находката. Вече нямаше никакво съмнение — Констанс наистина бе на сто и четирийсет години. Не беше побъркана. Казвала бе истината от самото начало.

Странно, но това осъзнаване не го шокира толкова, колкото беше очаквал. Неясно как, но вече знаеше, че е истина — от спокойния, прозаичен тон, с който тя защитаваше твърденията си, от начина, по който описваше с най-малките подробности Уотър Стрийт от 80-те години на деветнайсети век, от честността, която се излъчваше от нея. Всъщност всичко бе точно такова, каквото Фелдър искаше да е, защото…

Двойната врата на библиотеката се отвори с трясък и влезе Дукчук — облечен в своята безформена роба и стиснал същата жестока сопа, която Фелдър бе видял и миналия път. Взираше се в него с мънистените си черни очи.

С вик на ужас Фелдър се хвърли към прозореца, но Дукчук се оказа по-бърз — с един скок се озова до прозореца и го затвори, като се движеше безшумно, ужасяващо безшумно. Оголи зъби в хищна усмивка — и за първи път Фелдър забеляза, че те са изпилени. Фелдър изрева и се опита да се защити, но Дукчук се нахвърли върху него, една татуирана ръка го сграбчи през врата и се стегна като гарота.

Докато се съпротивляваше като обезумял, Фелдър почувства внезапна изпепеляваща болка, — сопата го фрасна отстрани по главата. Коленете му се подкосиха, Дукчук го просна на земята и го блъсна в гърдите; ужасният удар го остави без въздух и той остана да лежи, без да може да си поеме дъх.