Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Ръката, стиснала плика, напипа нещо друго — нещо студено и право. Скалпелът. Той пусна плика и пръстите му се свиха около дръжката. И изведнъж Фелдър разбра какво трябва да направи.

С едно-единствено движение извади ръка от джоба си и — хванал скалпела между палеца и кокалчето на средния си пръст, с показалец върху тъпата страна на работната част, както го бяха учили в медицинското училище — замахна с цялата си сила към дебелото ахилесово сухожилие зад глезена на Дукчук.

Чу се влажен, мляскащ звук, когато срязаното сухожилие освободи напрежението си, отлетя нагоре като пуснат ластик и изчезна в прасеца. Дукчук моментално рухна на колене. Очите му се разшириха, устата му образува съвършен кръг и за първи път прислужникът издаде звук — оглушителен, животински рев на чиста агония.

Фелдър с мъка се изправи, все още стиснал окървавения скалпел. Дукчук изрева отново и се опита да докопа Фелдър, но психиатърът отскочи назад, като в същото време замахна към ръката му и разряза дланта като презряла диня.

— Още ли искаш, кучи сине? — извика той, изумен от собствената си ярост. Но Дукчук беше ослепял от болка и вече се търкаляше по пода, стиснал глезена си, ревеше и кряскаше като бебе. Сякаш беше забравил напълно за Фелдър.

Със свръхестествен прилив на сили Фелдър се обърна, изкачи със залитане стълбите и излезе в кухнята, като събори някакъв стол. Някъде отгоре се чу раздразненият вик на старата дама.

— За бога, Дукчук! Забавлявай се колкото искаш, но престани с този шум!

Фелдър закуцука колкото се може по-бързо през тъмната кухня. Безмозъчният вой на Дукчук долиташе отдолу, но вече беше по-приглушен. Фелдър стигна до задния изход, вдигна резето и отвори широко вратата. Без да обръща внимание на болката от счупените ребра и наранения крак, тръгна през храсталаците, стигна до портиерната, влезе колкото да вземе куфарчето си и ключовете, добра се със залитане до волвото, качи се, запали двигателя, излезе на централната улица и се отдалечи от кошмарната къща с цялата скорост, на която беше способен.

Бразилската гора още тънеше в царството на нощта. Мъглата пълзеше между гъсто растящите дървета и цъфналите нощни орхидеи. Пендъргаст безшумно се върна там, където беше оставил Егон, и скоро откри следите му — изпочупени клонки, скъсани листа, отпечатъци в покритата с мъх земя. Тръгна бързо по следите, докато не го чу — Егон продължаваше да го вика и да се щура наоколо. Пендъргаст го заобиколи отдалеч и излезе от обратната посока.

— Ето ме! — извика той и размаха фенерчето. — Насам!

— Къде бяхте? — заплашително попита Егон, като го приближаваше с подозрение, насочил лъча на фенера си в лицето му.

— По дяволите, вие къде бяхте? — гневно извика Пендъргаст. — Дадох ви изрично нареждане да ме следвате, а вие не се подчинихте! Часове се скитах в тая джунгла, изгубих се и изпуснах шанса да уловя Кралица Беатрис. Започвам да се чудя дали да не ви докладвам на началниците ви!

Както очакваше Пендъргаст, възпитаният в култура на авторитет и подчинение Егон моментално се уплаши.

— Съжалявам — заекна той, — но вие хукнахте толкова бързо, а после изчезнахте…

— Стига извинения! — извика Пендъргаст. — Една нощ беше изгубена! Този път ще си затворя очите, но никога повече не се отделяйте от мен! Можеше да ме убие някой ягуар или да ме изяде анаконда! — Замълча, като сумтеше гневно. — Да се връщаме в градчето. Можете да ми покажете квартирата. Трябва да поспя.

Върнаха се в града мокри и мръсни, докато слънцето се издигаше над ръба на кратера и лъчите му докоснаха долната част на облаците, обагряйки ги в кораловочервено. Щом светлината озари калдъръма, градчето с формата на лунен сърп заживя като по часовник — отваряха се врати, запушиха комини, улиците се изпълниха с хора, тръгнали целенасочено по задачите си. Островът в средата на езерото си оставаше все същият — черен, мрачен, страховит, с металното потракване на машини.

Докато вървяха по оживените улици, Пендъргаст отново забеляза, този път с тръпка на ужас, че някои от лицата, които бе видял в подземното гето, си имат огледален образ сред тези красиви заети хора.

Егон го поведе към малка къща, долепена до сградата на градския съвет. На почукването отговори жена, която бършеше ръце в престилката си; отвътре се носеше аромат на печено тесто.

— Herzlich willkommen [29] Добре дошли (нем.). — Б. пр. — поздрави тя.

Вътре завариха две рошави момчета, които закусваха с хляб, конфитюр и рохки яйца в кухнята. Те замръзнаха и зяпнаха Пендъргаст със същото изумление и любопитство, с което го бяха гледали и другите жители на градчето.