Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Като остави всичко на една масичка, донесе от кухнята тирбушон, декантер и една голяма винена чаша. Отвори всяка бутилка, като даде време на виното да се темперира, докато той си почиваше. Сега навън бе тъмно, бледата луна бе надвиснала над палмовите дървета на площада. Той се загледа в нея за момент, като си спомни почти против волята си една друга луна: първата, която той и Хелън заедно бяха гледали да изгрява. Беше се случило само две седмици, след като се срещнаха за пръв път. В нощта, когато тяхната взаимна любов така страстно се бе разкрила. Петнайсет години бяха отминали – и все пак споменът бе толкова жив, сякаш се бе случило вчера.

Пендъргаст задържа спомена кратко, като безценно бижу, после го остави да избледнее. Обърна се към прозореца и очите му обходиха стаята, поглъщайки африканските скулптури, красивите махагонови мебели, нефритите и лавиците за книги, натоварени с томове с отпечатани в златно заглавия. Не знаеше кога ще се прибере Естерхази, но му се искаше да можеше да е тук, за да оцени завръщането му.

Остави вината да си почиват половин час – по-дълга почивка би била рискована за по-старите реколти – и после се зае с дегустирането. Започна с 1892-ра, наля малко вино в декантера и го завъртя бавно, изследвайки цвета на светлината. После го прехвърли в чашата, вдиша аромата и – най-накрая – отпи щедра глътка. Остави бутилката върху перваза на прозореца, отворена, и премина на следващата, по-нова.

Целият процес отне още час и в края самообладанието му бе напълно възстановено.

Най-после остави декантера и чашата настрана и стана от стола. Вече можеше да насочи вниманието си към малкия сейф, който бе открил по-рано зад една от дипломите, закачени на стената. Сейфът се съпротивляваше на Пендъргастовите опити доста храбро, предавайки се едва след десет минути деликатна работа.

Точно когато отваряше вратата му, мобилният телефон на агента иззвъня. Той погледна входящия номер, преди да отговори.

— Да?

— Алойзиъс? Обажда се Питър Бофорт. Надявам се, че не прекъсвам нещо.

Внезапна тишина, след която Пендъргаст каза:

— Току-що се наслаждавах на една спокойна чаша вино.

— Резултатите са готови.

— И?

— Струва ми се, че трябва да ви го кажа лично.

— Бих искал да знам още сега.

— Няма да го кажа по телефона. Елате тук колкото можете по-бързо.

— В Савана съм. Ще хвана късния нощен полет, ще бъда в офиса ви утре сутринта. В девет.

Пендъргаст пусна телефона в джоба си и върна вниманието си към сейфа. Той съдържаше обичайните неща: бижута, няколко борсови сертификата, документите за къщата, последната воля и завещанието, и всевъзможни други документи, включително някакви стари сметки от частна клиника в Камдън, Мейн, касаещи пациентка на име Ема Гролиър. Пендъргаст събра документите и ги пъхна в джоба си за по-късно разглеждане. После седна на бюрото с извит сгъваем капак, взе празен лист ленена хартия и написа кратка бележка.

Скъпи ми Джъдсън,

Мисля, че резултатите от вертикалната ми винена дегустация на колекцията ти „Латур“ ще те заинтригуват. Установих, че 1918-та е печално изветряла, а 1949-та беше според мен надценена: завърши по-лошо, отколкото започна , с танинови оттенъци. 1958-ма, уви, миришеше на корк. Но останалите бяха наистина възхитителни. Колкото до 45-та – беше превъзходна – все още богата и изненадващо елегантна, с аромат на стафиди и гъби, и дълъг, сладък финал. Жалко, че ти имаше само една-единствена бутилка.

Моите извинения за случилото се с колекцията ти от стара керамика. Оставих ти нещо малко за компенсация.

Пендъргаст остави писмото върху бюрото. Като бръкна в джоба си той извади една петдоларова банкнота от портфейла си и я сложи отстрани.

Беше стигнал до вратата, когато една мисъл го осени. Обърна се назад, отиде до прозореца и вдигна бутилката „Шато Латур“ реколта 1945-та от перваза. Затвори я с корковата тапа и я взе, излизайки от библиотеката към кухнята, а после в ароматния нощен въздух.

Разклона Армадило, Мисисипи

Бетъртън беше излязъл за ранната си сутрешна чаша кафе, когато го осени идеята. Може и да беше стреляне в тъмното, но не чак толкова, че да не си струва едно петнайсеткилометрово отклонение, за да провери.

Той направи завой с Нисана си и се насочи отново по посока на Малфурш, като спря на шест километра пред тъжната гледка на разклонението на шосето, известно сред местните като Разклона Армадило. Според историята преди години някой беше връхлетял върху един броненосец [13] От armadillo, което означава броненосец. – Б.пр. , а прегазеният труп бе останал достатъчно дълго, че да нарекат кръстовището на негово име. Единствената къща на разклона беше колиба от насмолена хартия, жилището на някой си Били Б. Скакалеца.