Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Патологът се рееше над металния басейн, в който лежеше стомахът, работеше върху него със защитените си с ръкавици ръце, използвайки от време на време скалпела и форцепс. Помощникът му беше плътно до него. Миризмата в помещението стана по-лоша.

Изведнъж се чу звук – силен звън по дъното на стоманената мивка. Патологът шумно си пое въздух. Измърмори нещо на помощника, който му подаде нов форцепс. След като бръкна в металния басейн, където лежаха стомахът и неговото съдържание, Константинеску вдигна нещо с форцепса – нещо кръгло, хлъзгаво от матовите течности, и го отнесе до друга мивка, където грижливо го изплакна. Когато се върна, Англър за своя голяма изненада видя, че онова, което челюстите на форцепса стискаха, беше камък с неравна форма, малко по-голям от топче за игра. Тъмносин камък – скъпоценен камък.

С периферното си зрение видя, че Пендъргаст най-сетне реагира.

Константинеску държеше камъка високо с форцепса, оглеждаше го, обръщаше го насам-натам, като през цялото време си мърмореше:

— Я виж ти, я виж ти...

Сложи го в плик за доказателства и се приготви да го запечата. Докато го правеше, Англър установи, че Пендъргаст е застанал до него и се е вторачил в камъка. Изчезнали бяха дистанцираното каменно изражение, далечният поглед. Сега в очите му имаше неочакван глад, нужда, която едва не тласна Англър назад.

— Камъкът – каза Пендъргаст. – Трябва да го имам.

На Англър му се стори, че не е чул добре.

- Да го имам? Та този камък е първото веществено доказателство, на което попаднахме.

— Точно така. Точно затова трябва да имам достъп до него.

Англър облиза устни.

— Вижте, агент Пендъргаст, осъзнавам, че човекът, който лежи там, на масата за аутопсии, е вашият син и че случващото се не е лесно за вас. Но това е официално разследване, има правила, на които трябва да се подчиняваме, и при тази оскъдица на доказателства трябва да знаете...

— Разполагам с ресурси, които могат да помогнат. Имам нужда от този камък. Трябва да го взема. – Пендъргаст пристъпи към него, пронизвайки го с очи. – Моля.

Англър трябваше да положи съзнателно усилие да не направи крачка назад заради силата на вторачения в него поглед. Нещо му подсказа, че „моля“ е дума, която Пендъргаст използва твърде рядко. За момент той остана неподвижен, разкъсван от противоположни чувства. Обаче тази размяна на думи му подейства силно в едно отношение: сега се убеди, че Пендъргаст действително иска да открие какво се е случило с неговия син. Изведнъж изпита съжаление към този човек.

— Трябва да се впише сред доказателствата – каза той. – Да се заснеме, да се опише точно, каталогизира и да се вкара в базата данни. След като бъде направено всичко това, може да го извадите от доказателствата, но едва когато се спазят точно всички изисквания на протокола за извършени следствени действия. И трябва да се върне в срок от двайсет и четири часа.

Пендъргаст кимна.

— Благодаря.

— Двайсет и четири часа. Не повече.

Обаче изведнъж се оказа, че говори на гърба на агента. Мъжът бързаше към вратата, а зелената престилка се вееше зад гърба му.

Остеологическият отдел в Нюйорския музей за естествена история представляваше едно сякаш безкрайно гъмжило от помещения, наблъскани под широки покриви. До тях се стигаше единствено през чифт двойни врати, издигащи се в края на дълъг коридор. Тук, на петия етаж, се намираше и канцеларията на музея. До двойната врата се стигаше с помощта на бавен товарен асансьор. Когато Д’Агоста влезе в него и се оказа, че ще споделя машината с леша на маймуна, проснат на количка, осъзна защо този отдел е толкова далече от обществените пространства на музея: мястото вонеше като публичен дом при отлив, както би казал неговият баща.

Товарният асансьор изтрака и спря, вратите се разтвориха нагоре и надолу и Д’Агоста излезе в Остеологическия отдел, огледа се и нетърпеливо потърка ръце. Следващият му уговорен разговор беше с Морис Фрисби, председател на двата отдела – „Антропология“ и „Остеология“. Не че хранеше кой знае какви надежди за този разпит, защото Фрисби се беше върнал едва тази сутрин от някаква конференция в Бостън. Така че не е бил в музея по време на смъртта на техника. По-обещаващ беше младежът, който влачеше крака да го посрещне – Марк Сандовал – техник по остеология, който беше изкарал една седмица в болнични заради лятна настинка.

Сандовал затвори главния вход към отдела след себе си. Все още имаше вид на болен – очите му бяха подпухнали и зачервени, лицето – бледо, и попиваше носа си с хартиена носна кърпа. Поне така му е спестена ужасната смрад, помисли си Д’Агоста.