Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Д’Агоста се консултира с таблета си.

— Снощи да е имало някакви специални прояви?

— Не.

— Никакви преспивания, частни празненства, аймакс прожекции, обиколка с гид след работното време? Такива неща?

— Не, нищо.

Д’Агоста вече знаеше повечето от това, но обичаше да се движи по познатия терен със свидетел – за всеки случай. Докладът на съдебния лекар посочваше час на смъртта около десет и половина.

— През четиресетте минути, докато намерите трупа, видяхте ли някого или нещо необичайно? Например турист след работно време, който твърди, че се е изгубил? Служител на музея извън обичайния си район на работа?

— Не видях нищо странно. Само учени и куратори, работещи до късно.

— А тази зала?

— Беше празна.

Д’Агоста посочи покрай нишата към дискретната врата в далечната стена с табела „Изход“ над нея.

— Къде води?

Уитакър вдигна рамене.

— В мазето.

Д’Агоста обмисли чутото. Залата с южноамериканското злато не беше далеч от тук, но то не беше докоснато. Нищо не беше откраднато или пипано. Възможно беше Марсала на излизане, след като беше свършил късно задачата си, да е обезпокоил някой бездомник, легнал да дремне в този безлюден край на музея, но Д’Агоста се съмняваше, че историята е толкова екзотична. Необичайното в този случай беше, че убиецът очевидно е успял да излезе от музея, без да бъде забелязан. Единственият изход толкова късно през нощта беше през силно охраняван пропуск на долния етаж. Дали убиецът беше служител на музея? Имаше списък на всички, работили тази вечер до късно, и той се оказа изненадващо дълъг. От друга страна, музеят беше голяма институция с няколко хиляди служители.

Зададе още няколко формални въпроса на Уитакър и накрая му благодари и го освободи:

— Аз ще поогледам, а вие може да се връщате на работа.

Следващите двайсет минути прекара в оглеждане на нишата и околните пространства, като редовно се консултираше със снимките от местопрестъплението, качени на таблета му. Но нямаше нищо ново за гледане, нямаше какво да намери, нищо, което да е било пропуснато.

След като въздъхна, Д’Агоста напъха айпада в чантата и се отправи към отдела за връзки с обществеността.

Наблюдаването на аутопсия беше в края на списъка с любими занимания на лейтенант Питър Англър. Не защото имаше проблем да гледа кръв. През петнайсетте си години в полицията беше видял повече от достатъчно трупове – застреляни, намушкани, прегазени, отровени, сплескани на тротоара, нарязани на парчета върху релсите на метрото. Без да споменаваме неговите собствени наранявания: той не беше някоя мимоза, затова при изпълнение на служебните си задължения десетина пъти бе вадил оръжие и го бе използвал в два от тях. Насилствената смърт не го притесняваше. Онова, което го караше да се чувства кофти, беше клиничният начин, по който трупът се разглобяваше орган по орган, обработваше, фотографираше, обсъждаше и дори ставаше предмет на шеги. Това и разбира се, миризмата. Но с течение на годините беше свикнал да съжителства с тази задача и подхождаше към нея със стоическо примирение.

В тази аутопсия обаче имаше нещо, което я обвиваше с особено страховит ореол. Англър беше виждал множество аутопсии, но никога аутопсия, наблюдавана ревностно от самия баща на жертвата.

В помещението имаше петима души – живи, така или иначе: Англър, Миликин, един от детективите, съдебният лекар, който правеше аутопсията, неговият помощник – нисък, съсухрен и гърбав като Квазимодо, плюс специален агент Алойшъс Пендъргаст.

Разбира се, тук Пендъргаст нямаше привилегии. Когато агентът отправи странното си искане, Англър се замисли дали да не му откаже достъп. В края на краищата до момента той не беше отзивчив в разследването. Детективът обаче бе направил няколко проверки и беше установил, че агентът е известен в бюрото със своите необичайни методи и си е спечелил страхопочитанието на колегите си заради забележителния процент успехи. Англър не беше виждал досие, толкова пълно с похвали и порицания. Затова накрая реши, че просто не си заслужава да се опитва да пречи на мъжа да участва в аутопсията. В края на краищата, синът беше негов. Освен това беше сигурен, че независимо какво казва, Пендъргаст ще намери начин да присъства.

Доктор Константинеску, съдебният лекар, изглежда също познаваше Пендъргаст. Константинеску приличаше повече на мил стар селски доктор, отколкото на патолог, а присъствието на специалния агент го бе извадило от равновесие. Беше напрегнат и нервен като котка в ново жилище. Нееднократно, след като измърморваше наблюденията си в микрофона над масата, поглеждаше през рамо към Пендъргаст, после прочистваше гърло и започваше отново. Беше му отнело почти час само за да приключи с външния оглед, което беше забележително, като се има предвид почти пълното отсъствие на доказателства, които да се откриват, събират и етикетират. Свалянето на дрехите, заснемането, рентгеновите лъчи, претеглянето, токсикологичните тестове, отбелязването на характерни белези и другите неща продължиха цяла вечност. Сякаш патологът се страхуваше да не допусне и най-малката грешка или изпитваше някаква странна неохота да продължава работата си. Помощникът му, който не разбираше какво става, беше нетърпелив, пристъпваше от крак на крак, подреждаше и преподреждаше инструментите. През цялото това време Пендъргаст остана неподвижен, застанал малко по-назад от останалите. Беше се загърнал с престилката като със саван. Очите му се местеха от Константинеску към сина му и обратно, безизразни и безчувствени.