Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Мъжът не отговори на погледа на Пендъргаст. Вместо това извади от джоба на сакото си „Зиг Зауер“ Р229 и го остави на полицата на тунел № 17. Не носеше протектори и все още без да поглежда към Пендъргаст, с лек жест подкани агента да свали своите.

— Интересен избор на място – подхвърли Пендъргаст, гледайки по протежение на стрелковия тунел. – Не толкова уединено, колкото автомобил под подхода към моста „Джордж Вашингтон“.

— Самата липса на уединеност го прави по-анонимно. Просто двама федерални агенти, които се упражняват на стрелбището. Няма телефони за подслушване, нито записващи устройства. И разбира се, при цялата тази шумотевица – никакви шансове за подслушване.

— Отговорникът на участъка ще си спомни за идването на агент от ЦРУ в стрелбище на ФБР, особено след като вие, момчета, обикновено не носите оръжие.

— Разполагам с достатъчен избор на самоличности. Нищо определено няма да си спомни.

Пендъргаст отвори кутията с мунициите и започна да зарежда пълнителите.

— Харесвам твоя 1911 по поръчка – отбеляза мъжът, след като хвърли поглед към оръжието на Пендъргаст. „Лес Беър Тъндър Ранч Спешъл“? Оръжието изглежда супер.

— Може би най-сетне ще ми кажеш защо сме тук?

— След първата ми среща те държа един вид под око – обясни мъжът, все още без да търси зрителен контакт. – Когато научих за участието ти в „Горски пожар“, се заинтригувах. Наблюдение без много шум, но за сметка на това напрегнато, от определени хора в ЦРУ и ФБР в търсене местоположението на младеж, който може би се е наричал или не Олбън. Който може би се е криел в Бразилия или съседните страни, който говорел перфектно португалски, английски и немски и който на всичко отгоре трябвало да бъде смятан за изключително способен и крайно опасен.

Вместо да отговори, Пендъргаст закачи хартиената мишена – майсторската десетка с червен център под формата на X, на транспортната шейна, натисна бутона върху шумоизолацията от лявата си страна и я закара до края на коридора – пълни 22 метра.

Мъжът до него закачи на шейната мишената за пригодност на ФБР – сива форма с контура на бутилка без кръгове и маркировки, и я откара до края на коридор № 17.

— А днес дочух за доклада на Нюйоркското полицейско управление, в който заявяваш, че твоят син, който също се казва Олбън, е оставен пред входната ти врата мъртъв.

— Продължавай.

— Не вярвам в съвпаденията, затова е тази среща.

Пендъргаст взе един от пълнителите и зареди оръжието.

— Моля, не ме мисли за груб, но те моля да говориш по същество.

— Мога да ти помогна. Ти удържа на думата си в случая с Лок Бълард и така ми спести много неприятности. Аз вярвам в реципрочността. Освен това, както казах, не те изпусках от очи. Ти си много интересен човек. Напълно възможно е някога в бъдещето да ми помогнеш отново. Партньорство, ако щеш. Ще ми бъде приятно да направя подобно вложение.

Пендъргаст не отговори.

— Знаеш много добре, че можеш да ми се довериш – каза мъжът под звука на заглушените, но обгръщащи ги отвсякъде трясъци от изстрелите. – Целият съм дискретност, както и ти. Всяка информация, която ми дадеш, остава за мен. Мога да разполагам с ресурси, до които иначе не би имал достъп.

След малко Пендъргаст кимна.

— Приемам предложението ти. Що се отнася до изходните данни: имам двама синове, близнаци, за чието съществуване научих едва преди година и половина. Един от тях – Олбън, е или по-скоро беше от най-опасните убийци социопати. Той е така нареченият Хотелски убиец, случай, който остана незакрит и неразрешен от Нюйоркската полиция. Искам случаят да си остане такъв и вече съм предприел мерки за това. Скоро след като разбрах за съществуването на Олбън, той изчезна в бразилските джунгли. Оттогава не съм го чувал, нито виждал, докато онази нощ не се появи на прага ми. Винаги съм вярвал, че един ден ще се появи... и че резултатът ще бъде катастрофален. Това е причината да поставя началото на операция „Горски пожар“.

— Обаче тя никога не реализира някакви попадения.

— Точно така.

Безименният мъж зареди своя пистолет, вкара патрон в патронника, прицели се с две ръце и изпразни целия пълнител в мишената за пригодност. Всеки куршум попадна в очертанията на сивата бутилка. Шумът в това шумозаглушено пространство беше оглушителен.

— Довчера кой знаеше, че Олбън е твой син? – попита мъжът, докато вадеше пълнителя.

— Шепа хора – повечето роднини или прислужници.

— Въпреки това някой не само го е намерил и заловил, успял е да го убие и да го остави пред входната ти врата, а след това и да избяга, без да бъде открит.