Преходът беше толкова неочакван, че на Гавин му трябваше известно време, за да схване какво пита.
— О, нищо. Ръчен часовник. Тялото е било съблечено. Тя нали беше там? Защо сега му задаваше този въпрос?
— Ако мотивът на наркомана са били парите, защо не е взел часовника?
Гавин сви рамене.
— Беше скапана марка. – После се поколеба. А Пендъргаст какво мисли?
— За кое?
— Тези символи. Зелен хайвер или нещо друго?
— Нищо не каза.
— А вие?
— Не знам.
Настъпи мълчание, докато двамата се гледаха. Най-накрая Гавин първи проговори:
— От дълго време се занимавам с полицейска работа и стигнах до един основен извод за престъпленията.
— И какъв е той?
— Че повечето престъпления са банални. Глупави. Обикновено очевидното обяснение е правилното. А в този случай обир е най-простото обяснение, пък с тези странни символи прилича на наркоманска работа.
— Ако повечето престъпления са банални и глупави, причината е в хората. Те са такива.
Гавин беше изненадан от нейния отговор.
— Това ли мислите за човешката природа? Че хората са поначало глупави?
— Да. Но има изключения от правилото. Някои не се поддават на прости обяснения. Същото се отнася и за някои престъпления. И това е едно от тях.
— Някои хора не се поддават на прости обясне н ия, – повтори Гавин. – Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че малцина изключителни хора се извисяват над множеството. За тях правилата са различни. Престъпленията – също. В това убийство няма нищо банално и глупаво, нито у престъпника, който го е извършил.
Гавин не беше срещал жена като нея. Той я гледаше с любопитство и в един момент – много необичайно за него реши да направи крачка в неизвестното.
— Аз съм напълно сигурен, че вие, госпожице Грийн, сте от тези изключителни хора.
Очакваше да чуе отрицание, гневно избухване, но нищо подобно не стана. Окуражен, той реши да кара нататък и с малко по-тих глас каза:
— Заради това бих искал да ви опозная по-добре.
Тя продължаваше да го гледа с безизразно лице.
Накрая попита:
— Свършихме ли тук?
— Да.
Той видя как изваяните и устни се извиха в едва доловима усмивка заради нещо, което очевидно забавляваше само нея.
— Тогава след вас, сержанте.
Меката светлина на следобедното слънце се процеждаше през дантелените пердета на хотелската стая, повишена в помещение за разпити. Прашинки се носеха из въздуха. Констънс следеше с поглед агента на ФБР, който тихо крачеше насам-натам, а облечената му в черно фигура влизаше и излизаше от светлината. Движеше се толкова леко, че повече приличаше на привидение, отколкото на човек. Правеше това, откакто се беше върнала от стаята на Маккул със своя доклад. Беше неразгадаем като сфинкс. Тази пълна липса на предвидимост го правеше толкова… интригуващ.
— В това няма смисъл – измърмори той.
Тя нищо не каза и продължи да чака, защото знаеше, че не говори на нея.
— Корабът е видян – продължи Пендъргаст – да се бори с бурното море по залез-слънце близо до Халфуей Рок в залива Каско, който на втори февруари 1884 е настъпил около шестнайсет и петдесет. Според корабния дневник на рибарския съд „Монктън“ е плавал с десет възела. Вероятно е заобиколил нос Елизабет около седемнайсет и петнайсет. Пълната вода на прилива е настъпила към двайсет и три и двайсет и пет. Заради североизточния вятър вероятно бурята се с усилила. Ако корабът беше потънал преди двайсет и три и двайсет и пет, отломките и труповете щяха да бъдат изхвърлени на брега от бурята и намерени. Обаче не са намерени. Значи корабът е потънал след настъпването на отлива, отнасяйки отломките и жертвите в открито море. Ако предположим една постоянна скорост от десет възела, което е много вероятно, тъй като е параход и е поддържал тази скорост за стабилност, „Пембрук Касъл“ е заобиколил нос Ан в двайсет и три и четирийсет и пет и скоро след това се е озовал в безопасност в пристанище Глочестър.
Крачка напред, завой. Крачка напред, завой.
— Проблемът е, че не са го видели да заобикаля носа и да влиза в пристанището. Значи корабът трябва да е срещнал съдбата си в тези двайсет минути между двайсет и три и двайсет и пет и двайсет и три и четирийсет и пет часа, което разполага катастрофата точно пред крайбрежието на Ексмут. – Той поклати глава. В това няма смисъл.
— За мен има – възрази Констънс.
Пендъргаст я погледна.
— Много добре, и какъв е той?
— Ти смяташ, че корабът е потънал пред ексмутския бряг. Това обяснява защо историкът се е върнал тук – чрез дедукция и той е стигнал до същия извод като теб. Qiand erat demonstrandum [18] Което и трябваше да се докаже (лат.). – Б.пр.
.
Читать дальше