Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Не мога да кажа какво целеше. Но на мен той ми се струва със сигурност виновен.

— Да, Констънс, всички адвокати са виновни. Обаче си мисля, че точно този е по-виновен от останалите. – Агентът погледна часовника си. Смятам, че преди да се появи нашият следващ събеседник, имаме точно време за по чаша чай.

Върнаха се от ресторанта и откриха един мъж да ги чака пред затворената врата с бейзболно кепе в ръка. Пендъргаст го въведе и мъжът се огледа със сълзящи очи, видимо уплашен от мизансцена. Констънс не го беше виждала досега. Когато мина край нея, усети слаб аромат на бърбън и пури.

— Моля, разположете се удобно, господни Ларю – покани го Пендъргаст.

Мъжът се настани на едни от столовете.

С точни, но пестеливи движения Пендъргаст прекара магнетофонната лента от едната ролка между главата и движещите колелца, зае се да наглася различните бутойи и най-накрая натисна бутона за запис. Ролките започнаха да се въртят. Интересно, отбеляза Констънс, че не разигра същия театър пред адвоката.

— Моля, говорете ясно в микрофона.

Мъжът кимна.

— Да, господине.

— Кажете името си и адреса за протокола.

Мъжът обясни, че се казва Гордън Ларю, живее в Дил Таун. живял е там през целия си живот и има малка фирма за косене на трева, с което се издържа.

— Откога косите моравата на господин Лейк?

— От дванайсет години.

— В края на седмицата, когато господин Лейк беше заминал и са влезли с взлом в къщата му, вие ли косихте тревата?

— Да. Той предпочиташе да идвам, когато го няма, щото шумът му досаждаше.

— В края на седмицата по кое време отидохте да косите?

— В събота около единайсет.

— Видяхте ли нещо необичайно?

— Не. Тъй като вече настъпва есента, тревата нямаше нужда от много косене. Обаче заради скулптурите господин Лейк обича моравата му да е хубава.

— Някакви признаци, че някой друг освен Лейк е бил там?

— Нищо не видях. Нямаше признаци някой да е проникнал с взлом. Нямаше чужди коли или нещо друго.

— По кое време си тръгнахте?

— Дванайсет и половина.

— Господин Ларю, това е всичко.

Докато мъжът ставаше и се готвеше да си тръгне, Пендъргаст попита между другото:

— Дил Таун е предградие, което в началото е било населено от чернокожи китоловци, нали?

— Да.

— Много интересно. Благодаря ви. – Пендъргаст изпрати Ларю до вратата, затвори я и се обърна към Констънс, отправяйки й кратка усмивка.

— Пускаш въдици? – попита Констънс, питайки се що толкова очевидно си губят времето.

— Точно така. Да пуснем още една муха във водата. А сега, ако искаш, въведи следващия човек вместо мен.

Констънс излезе и намери седнал на стол в коридора друг събеседник със зачервено лице, с леко побеляла коса, щръкнала на врата му от възмущение, мъжът се изправи.

— Надявам се, че това няма да отнеме много време – каза той, оглеждайки я от главата до петите с изсветлели, но бдителни сини очи. Беше на около седемдесет, носеше риза на големи карета, тиранти и сини работни панталони. От него лъхаше леко на тресавище.

— Насам – покани го тя.

Човекът нахълта агресивно в стаята и отказа предложения му стол. Пендъргаст отново взе да се върти около апаратурата.

— Е? – попита мъжът нетърпеливо. – На никакви въпроси няма да отговарям, ако затова сте ме повикали.

— Извинете, само минутка, опитвам се да подготвя апаратурата. Вие сте господин Джордж Уошингтън Бойл, нали?

— Казвам се Бенджамин Франклин Бойл – поправи го мъжът. – Няма що, добро начало, господни детектив.

— Много се извинявам. – Агентът продължи да се пипка около оборудването. – Вие сте тук напълно доброволно. Значи желаете да откажете да отговаряте на въпроси?

— И какво, ако го направя? Вие ще извадите съдийско постановление или нещо подобно, за да ме извикате отново?

— Не, не. Аз провеждам частно разследване. Нямам право да искам издаването на призовка. Свободен сте да си вървите. Надявам се,че не се сърдите.

Изръмжаване.

— Ами щом вече съм тук… – Мъжът се настани на предложения му стол.

Констънс забеляза, че Бойл е много по-интелигентен. отколкото външният му вид предполага, и че Пендъргаст, преструвайки се на неспособен, го беше накарал да изпита превъзходство и така го постави в подходящо настроение да отговаря на въпроси. Хитър ход и в пълен контраст с нейните недоразвити умения да общува с хората. Тя си спомни дългия списък със събеседници и се запита дали нямаше да е по-разумно да си беше останала у дома на „Ривърсайд Драйв“.