Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— А, ето и нашия първи събеседник.

Той отвори вратата и се показа мъж, застанал в коридора. Човекът беше в началото на четирийсетте, с нежно тяло, оредяваща кестенява коса и изхвръкнала адамова ябълка. Констънс си спомни, че вече го беше виждала два пъти из града: веднъж на улицата, докато, застанал настрана, гледаше как арестуват Пендъргаст, и вчера сутринта тук в ресторанта на закуска. И в двата случая беше облечен в скучни консервативни костюми, които бяха в смешен контраст затова го беше запомнила с косматите му вълнени пуловери във весели цветове и шпиц деколтета. Днес също носеше такъв: мъхнат, с цвят на праскова. Всеки с вкуса си, помисли си Констънс с потрес. Или по-скоро с безвкусието си.

— О – възкликна Пендъргаст, – господин Дана Дънуди. Както обикновено в цялото си модно великолепие.

— Ярките цветове ме радват – обясни мъжът и стисна протегнатата ръка. – Предполагам, че вие изпитвате точно противоположното.

— Попадение! Много точно попадение! Моля, седнете. – Пендъргаст изчака, докато мъжът се настани удобно. – Това е моята помощница госпожица Грийн, която ще присъства на разговора ни. Констънс, запознай се с господин Дана Дънуди, адвокат тук в Ексмут.

— Как бих могъл да ви помогна, агент Пендъргаст? – попита Дънуди.

— Да отговорите на няколко въпроса, ако нямате нищо против.

Дънуди махна с ръка. Констънс забеляза, че адвокатът има избеляла татуировка на единична котва от вътрешната страна на едната си китка.

Пендъргаст погледна в бележника си.

— Доколкото знам, живеете в къщата, която гледа към соленоводните тресавища. Така ли е?

Дънуди кимна.

— Завчера вечерта бяхте ли си у дома?

Дънуди отново потвърди с кимване.

— Същата вечер чухте ли, видяхте ли нещо необичайно?

— Нищо, което заслужава отбелязване.

Пендъргаст записа нещо в бележника.

— Как е адвокатската професия тук в Ексмут?

— Задоволителна.

— С какво точно се занимавате?

— Продажба на недвижими имоти. По някое съдебно дело. Рутинни правни въпроси на града.

— Какви са съдебните дела?

— Най-различни. Имотни спорове, спорове за право на преминаване през имоти. Искания за зониране.

— Разбирам. Това, че сте адвокат на града, вероятно е полезно при зонирането.

Дънуди махна някаква невидима прашинка от пуловера си.

— Агент Пендъргаст, никога не си позволявам да смесвам гражданските си задължения с професионалните.

— Разбира се.

Дънуди се усмихна леко. Констънс забеляза, че е доста остроумен и не се плаши лесно.

— Господин Дънуди, женен ли сте?

— Вече не.

Констънс се вторачи в мъжа с присвити очи. Беше развил умението да дава къси адвокатски отговори, в които не се съдържаше информация.

— Ясно. Имате ли роднини в града?

Дънуди кимна.

— Да, ние сме от първите заселници.

— По кое време?

— Не мога да ви кажа. Изглежда Дънуди винаги са били тук.

— Да се върнем на сегашното ви семейство. Вашият брат Джо е барман в ресторанта на странноприемницата, нали?

След този въпрос гордото изражение, появило се на адвокатското лице, докато говореше за своето семейство, се смени от смръщване, а после стана преднамерено безизразно.

— Точно така.

— Господин Дънуди, водите ли криминални дела?

— В Ексмут почти няма нужда.

— Макар градът да има своите проблеми. Например взломната кражба у Пърсивал Лейк. Освен това разбрах от единия от готвачите тук в странноприемницата, че редовно изчезват хранителни продукти от килера за провизии.

— Това не ми прилича на голямо престъпление.

— Случайно да сте чели „Баскервилското куче“? – попита Пендъргаст.

Дънуди се поколеба за секунда, видимо изненадан.

— Не виждам връзката?

— Направете ми удоволствието. Чели ли сте я?

— Да.

— Тогава може би ще си спомните сходните обстоятелства. Имам предвид липсващата храна от Баскервил Хол.

Докато Констънс наблюдаваше ставащото, лицето на адвоката стана още по-безизразно. Напълно преднамерено. Освен това не отговори.

Пендъргаст шумно затвори бележника си и го сложи до пишещата машина.

— Нямам повече въпроси. Благодаря ви за отделеното време.

Адвокатът стана, поклони се последователно на всеки от тях. след това си тръгна, затваряйки вратата зад себе си.

Констънс се обърна към Пендъргаст:

— „Басксрвилското куче“? Алойшъс, надявам се, че няма да започнеш да забъркваш свръхестественото, нали?

— Напротив. Видя ли реакцията му? По-точно липсата на такава? Много показателно.