Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Отлично, повече от отлично – каза той. – Хайде да си вървим.

Докато крачеха към колата. Констънс запази мълчание.

— Как докара колата дотук? – попита Пендъргаст, когато я видя пред участъка.

Тя му обясни.

Той се намръщи.

— Бих искал да помниш, че в този малък град се крият опасни хора.

— Повярвай ми, този младеж не беше от тях.

Когато се качиха в поршето, Констънс усети как раздразнението й нараства. Той протегна шепа и ключовете, но тя не помръдна.

— Алойшъс?

— Да?

— Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Какво имаш предвид?

— Преднамерено предизвика началника и те арестуваха. Преди няколко часа. И предполагам, не си му казал, че си от ФБР?

— Не.

— И как очакваш това да помогне на нашето разследване?

Пендъргаст отпусна ръка на рамото й.

— Между другото, искам да те похваля за твоята сдържаност към началника. Крайно неприятен човек. А сега на въпроса ти: това ще помогне непосредствено на нашето разследване.

— Би ли си направил труда да обясниш?

— Не, но ти обещавам, че всичко ще разбереш.

— Твоите гатанки ще ме подлудят.

— Бъди търпелива! А сега може ли да се върнем в странноприемницата? Имам среща с Пърсивал Лейк. Искаш ли да дойдеш с нас да вечеряме? Сигурно си умряла от глад.

— Благодаря, ще вечерям в стаята си.

— Както желаеш. Да се надяваме, че вечерята няма да е толкова разочароваща, колкото днешната закуска.

Движеха се по тясна алея между стари новоанглийски каменни зидове. После дърветата пред тях се разстъпиха и се показа странноприемницата „Капитан Хъл“ голяма, криволичеща викторианска къща на морски капитан, покрита със сиви дървени керемиди и с бели первази. Издигаше се насред широка ливада, заобиколена с гъсти розови храсти от сорт „Каролина“, натежали от цветове. Широка веранда с бели колони обикаляше сградата. На нея стояха дузина люлеещи столове, които гледаха към морето и Ексмутския фар около километър надолу по брега. На постлания със строшени мидени черупки паркинг имаше няколко автомобила. Констънс беше определила стаята, в която се настани снощи, за приятно старомодна.

— Кога ще бъде делото? – попита тя. – Мисля, че в такива малки градове държат на бързото правораздаване.

— Няма да има процес. – Пендъргаст я погледна, буквално попивайки нейното изражение. – Констънс, не се опитвам преднамерено да те дразня. Просто за обучението ти в моите методи ще бъде по-добре, ако наблюдаваш естественото развитие на нещата. Няма ли да слизаме? – Той сложи ръка върху каросерията на купето и се прехвърли навън, после отвори вратата за нея.

Пърсивал Лейк се спря на прага на ресторант „Морската карта“ и веднага откри Пендъргаст сред групичките вечерящи. Със своите черно-бели одежди той се набиваше на очи като мечка между местните жители с дрехите им от крепон и мадрас. Малцина са онези, на които изобщо не им пука какво мислят другите. Пендъргаст беше един от това малцинство.

На Лейк това му харесваше.

Пендъргаст се беше вторачил в черната дъска – в „Морската карта“ не предлагаха печатни менюта – със смръщено лице. Когато Лейк започна да си пробива път напред между масите, агентът погледна към него, стана и двамата се здрависаха.

— Харесвам това помещение – каза Лейк, когато седна. – Дюшемето от стари борови талпи, навигационните уреди, каменната камина. Много е уютно, особено сега, през есента. Когато стане по-хладно, палят камината.

— На мен много ми прилича на ковчег – обяви Пендъргаст.

Лейк се засмя и на свой ред се загледа в черната дъска.

— Виното тук е скапано, но предлагат голям избор от бира, произведена в малки местни пивоварни. Има една местна марка, която препоръчвам…

— Не си падам по бирата.

Келнерката – младо момиче с късо подстригана коса, толкова изрусена, че докарваше цвета на Пендъргастовата, дойде да вземе поръчката им.

— Какво мога да направя за вас, господа? – попита наперено тя.

Пендъргаст мълчаливо плъзна поглед по бутилките на бара зад гърба й. Точно в този миг светлите му вежди се повдигнаха.

— О, виждам, че предлагате абсент.

— Мисля, че беше част от някакъв експеримент.

— Аз ще взема това. Моля, погрижете се водата, която донесете, да е прясна изворна, не от чешмата, и леденостудена, но без лед. Ще трябват и няколко бучки захар. А ако успеете да намерите лъжица с отвор и тумбеста чашка, ще ви бъда много благодарен.

— Тумбеста чашка – записа си келнерката. – Ще се постарая.