Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Напълно. И докато аз разследвам големия обир, вие може да продължите да защитавате града от напастта на неправилното паркиране.

— Голям сте смешник.

— Това беше забележка, а не комплимент.

— Добре, имайте предвид следното: следващия път, когато паркирате върху линията, ще ви вдигна колата. А сега, моля, паркирайте на законното паркомясто.

— Какво, веднага ли?

Началникът беше започнал да диша тежко.

— Да, веднага.

Пендъргаст се качи, запали и даде назад, но спря по-рано, оставяйки задната броня над линията. Когато слезе, обяви:

— Ето.

Ченгето се вторачи в него.

— Все още сте на линията.

Пендъргаст театрално огледа купето, задната броня и бялата линия и се смръщи престорено.

— Колата е над линията, не е стъпила на нея. Между другото, вижте колко свободни паркоместа има на улицата. На кого му пука дали съм настъпил линията или не?

Дишането на ченгето се беше превърнало в хриптене.

— Ах, ти задник такъв! Мислиш, че си забавен, а?

— Първо ме нарекохте „тъп“, а сега – „задник“. Поздравявам ви за поетическата ви находчивост. Обаче изглежда сте забравили, че тук има дама. Очевидно майка ви не е търкала достатъчно мръсната ви уста със сапун.

Констънс и преди беше виждала как Пендъргаст нарочно предизвиква хора, но никога толкова агресивно. Запита се защо ли първата му цел в това разследване беше да направи всичко възможно да си спечели враг в лицето на полицейския началник.

Началникът пристъпи.

— О, стига толкова. До гуша ми дойде. Искам да се махнете от града. Веднага. Качвайте се на малката педерастка каляска, взимайте си гаджето и да ви няма.

— Или?

— Ще ви прибера за нарушаване на обществения ред и скитничество.

Противно на навиците си. Пендъргаст се изсмя гръмогласно.

— О, не, благодаря. Ще остана колкото искам. Освен това нямам търпение довечера в гостилницата да гледам бейзболния мач. Със сигурност „Нюйоркските янки“ ще натикат „Ред Сокс“ обратно в канавката, откъдето се опитваха да изпълзят по време на шампионата.

Настъпи продължително и напрегнато мълчание. След това ченгето спокойно и преднамерено откачи чифт белезници от колана.

— Господине, сложете ръце на гърба си и се обърнете.

Пендъргаст се подчини на минутата. Началникът му щракна белезниците.

— Натам, господине. – Той леко подбутна Пендъргаст към патрулката. Констънс чакаше агентът да каже нещо, да извади значката. Той обаче не направи нищо.

— Минутка – каза тя с тих глас на отдалечаващото се ченге.

Мъжът спря и се обърна.

Констънс го погледна в лицето.

— Ако напраните това, ще бъдете най-нещастният човек в щата Масачузетс.

Началникът се ококори в престорен страх.

— Заплашвате ли ме?

— Констънс? – обади се Пендъргаст с мил, но все пак пълен с предупреждение глас.

Констънс не отклони вниманието си от началника.

— О, не ви заплашвам, просто предсказвам тъжното и унизително бъдеще, което ви очаква.

— И кой ще направи това? Вие ли?

— Констънс! – каза Пендъргаст този път по-високо.

Тя положи голямо усилие да преглътне отговора си, да потисне яростния приток на кръв, който заблъска в ушите й.

— Кучка. – Полицаят се обърна и продължи да води към патрулката агента, който не се съпротивяваше. Началникът отвори задната врата и сложи ръката си на темето на Пендъргаст, за да го тласне на мястото.

— Донеси чековата книжка в управлението – каза агентът на Констънс, докато си бъркаше с известно затруднение в джоба, за да й подхвърли ключовете от колата. – трябва да платиш гаранцията.

Тя изпрати патрулката с поглед, докато се отделяше от бордюра и със свирещи гуми се понесе надолу по главната улица. С усилие на волята успокои дишането си и изчака червената пелена да се вдигне от очите й. Едва когато патрулката изчезна от очите й, Констънс се сети, че няма кой друг да кара купето им.

Полицейският участък в Ексмут се намираше в старомодни тухлена сграда в другия край на града.

— Моля ви, паркирайте точно в очертанията на мястото – помоли Констънс младия мъж, когото беше взела да прекара колата през града. Докато стоеше там и се чудеше какво да каже, го забеляза, че зяпа автомобила, и му предложи да го покара. Едва когато се качи, усети, че той мирише на риба.

Младежът вкара колата в очертанията на мястото за паркиране и дръпна ръчната спирачка.

— Майчице – възкликна той, – направо не мога да повярвам. Какво пътуване! Откъде имаш тази кола?