Линкольн Чайлд - Аленият бряг

По лицето на Пендъргаст плъзна тъжна усмивка.

— Отлично.

— Това с ужасно – намеси се Лейк, очевидно потресен. – Ужасно. Нямах представа… Обаче… откъде знаехте, че тук има ниша?

— Крадците не са взели касата с „Бракиланж“. Това беше първата ми улика. Всеки, който си направи труда да задигне цяла изба с вино, ще знае за подобна легендарна реколта. И няма да се окаже толкова непохватен, че да счупи тази магнум бутилка „Шато Латур“ от 1961 – Пендъргаст посочи неразборията на пода, – която струва поне петнайсет хиляди долара. Затова още от самото начало знаех, че макар да си имаме работа с крадци, те с голяма вероятност не са били крадци на вино. Не, влезли са тук, за да вземат нещо много по-ценно – поне за тях. Това естествено ме накара да погледна зад стойките за вино, където видях следи от скорошни действия. А това от своя страна ме отведе до нишата.

Лейк започна да се оглежда подплашен.

— Вие наистина ли смятате, че тук е бил затворен човек?

— Да.

— И целият обир е разигран… за да бъде изваден скелетът?

— Несъмнено. – Пендъргаст почука с пръст по епруветката в ръката на Констънс, в която лежеше парченцето кост.

— Мили боже!

— Зазиждането определено е древно престъпление. Обаче хората, които са извадили скелета, са знаели за него и или са искали да го покрият, или да вземат нещо от нишата, а може би и двете. Положили са големи усилия да скрият извършеното. Жалко за тях, че са изгубили тази кост. Тя ще се окаже много красноречива.

— А опасността? – попита Констънс.

— Мила ми Констънс, престъплението е дело на местни люде или човек най-малкото с дълбоки корени в този град. Сигурен съм, че са знаели и за нещо друго, зазидано заедно със скелета вероятно нещо с голяма стойност. След като се с налагало да махнат стойката за вино и не биха могли да прикрият нахлуването, решили са да разиграят кражба, за да го маскират.

— Решили са? – попита Лейк. – Значи са били повече от един?

— Така предполагам. За цялата операция са били нужни сериозни усилия.

— Все още не си казал нищо за опасността – настоя Констънс.

— Опасността идва от факта, че сега ще разследвам. Който и да е извършил това, няма да се зарадва. Ще предприемат действия да се защитят.

— И смяташ, че аз съм уязвима?

Мълчанието се проточи, докато Констънс не осъзна, че Пендъргаст няма да отговори на въпроса.

— Единствената действителна опасност тук – каза тя с нисък глас – е какво ще се случи с крадлите, ако решат да кръстосат шпаги с теб. Тогава те ще отговарят пред мен.

Пендъргаст поклати глава.

— Честно казано, от това най-много се страхувам. – Той замълча, обмисляйки думите си. – Ако ти позволя да останеш тук… ще трябва да се владееш.

Констънс не обърна внимание на намека.

— Сигурна съм, че сам ще се увериш колко много мога да ти помогна, особено в областта на историята, след като тук очевидно има историческа страна.

— Без съмнение добро основание. Наистина твоята помощ би ми била от полза. Обаче, моля, без самоинициативи. Стигат ми тези на Кори.

— Слава Богу, аз не съм Кори Суонсън.

В помещението настъпи мълчание.

— Е, – най-накрая заговори Лейк. – предлагам да излезем от това влажно мазе, да пийнем по едно, докато гледаме залеза, и да поговорим за това какво следва. Трябва да призная, че съм напълно смаян от това откритие. Доста зловещо, но въпреки това пленително отклонение.

— Да, пленително – съгласи се Пендъргаст. – Но и опасно. Не забравяте това, господин Лейк.

Седнаха на верандата с изглед към морето, докато зад тях слънцето залязваше, заливайки облаците, струпани на източния хоризонт, с розови, оранжеви и алени оттенъци. Лейк отвори бутилка „Вьов Клико“.

Пендъргаст пое чашата.

— Господин Лейк, бих искал да ви задам още няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Нямам нищо против въпросите, но не приемам това „господин Лейк“. Наричайте ме Пърси.

— Аз съм от Юга. Ще ви бъда задължен, ако проявите снизходителност и продължим да си говорим на „вие“.

Лейк завъртя очи.

— Добре, щом така искате.

— Благодаря. Няколко пъти споменахте неотзивчивостта на полицията. Какво са направили досега по този случай?

— Нищичко! В града имаме само двама полицаи – началникът на полицията и един млад сержант. Дойдоха у нас, поразгледаха за около петнайсетина минути, направиха малко снимки и толкова. Не взеха отпечатъци от пръсти, нито нещо друго.

— Разкажете ми за тях.

— Началникът Мърдок е кавгаджия и по-тъп от гранитен блок. По същество, откакто дойде от Бостънската полиция, е във ваканция. Мързеливо копеле, особено сега, когато му остават шест месеца до пенсия.