Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Добре. – Лейк ги поведе към къщата. Пресякоха предното антре и една гостна с широк изглед към океана. Старата къща беше безупречно поддържана, проветрива и прохладна, защото океанският бриз полюшваше пердетата. В кухнята привлекателна изрусена жена на трийсетина години, слаба и в добра форма, режеше моркови.

— Това е моята сътрудничка Керъл Хинтъруасър – представи я Лейк. – Моля, запознай се с агент Пендъргаст и Констънс Грийн. Те са дошли да намерят моята сбирка от вина.

Жената се обърна, усмихна се, откривайки снежнобели зъби, избърса ръце в престилката и се здрависа с всеки от тях.

— Извинете, точно приготвям зеленчуков сос. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете, защото Пърси е направо съсипан. Тези вина означават много за него. Много повече, отколкото финансовата им стойност.

— Разбирам – отговори Пендъргаст, а Констънс забеляза как ясните му очи се стрелкат наоколо.

— Оттук – поведе ги Лейк отново.

В задния край на кухнята имаше тясна врата. Лейк я отвори, включи осветлението и пред тях се откри част от стълбище с разхлопани стъпала, което изчезваше надолу в мрака. Лъхна ги богата миризма на студена влага и камъни.

— Внимавайте – предупреди ги домакинът, стълбището е стръмно.

Те се спуснаха в прилично на лабиринт пространство сред стени, покрити със селитра и каменен под. В една от нишите имаше пещ и бойлер, а в друга – цяла стая за сбирка от въздушни инструменти, чували с пясък, защитни костюми и оборудване за полиране на камъни.

Завиха зад ъгъла и се озоваха в най-голямото помещение на мазето. Едната стена беше покрита от пода до тавана с празни дървени стойки за вино. Навити жълти етикети бяха закачени за дървото или разпилени по пода заедно със счупени бутилки и над всичко висеше тежкия аромат на вино.

Пендъргаст вдигна парче от счупена бутилка и прочете етикета.

— „Шато Латур“, 1961. Тези крадци са били необикновено небрежни.

— Кретените му с кретени, обърнали са мазето наопаки.

Пендъргаст клекна до най-близката стойка и започна да я оглежда с помощта на джобно фенерче.

— Разкажете ми за уикенда, когато е станала кражбата.

— Керъл и аз бяхме заминали за Бостън. Правим го често, за да вечеряме, да идем на някоя симфония или в някой музеи, така да се каже, да презаредим батериите си. Заминахме в петък следобед и се върнахме в неделя вечерта.

Лъчът светлина се спираше тук-там.

— Кой знаеше, че сте заминали?

— Предполагам, цялото градче. За да излезем от града, трябва да го пресечем и както вече видяхте. Ексмут е малко място. Всички знаят, че често ходим в Бостън.

— Казахте, че са счупили стъкло. Вероятно къщата е била заключена?

— Да.

— Има ли алармена система?

— Не. Предполагам, че погледнато в ретроспекция, това изглежда глупаво. Обаче тук почти няма престъпления. Не помня кога за последен път в Ексмут е имало обир.

Сега от сакото на Пендъргаст се появиха епруветка и пинсети. Използва ги, за да откъсне нещо от дървената стоика и да го сложи в епруветката.

— Каква е историята на къщата?

— Една от най-старите северно от Салем. Както вече споменах, това с било жилището на пазача на фара. Била построена през 1704 година и после многократно разширявана. Когато я купихме с жена ми, не бързахме с ремонта. Аз, като скулптор, мога да работя навсякъде, обаче установихме, че това място е идилично – тихо, встрани от туристическия поток, но въпреки това близо до Бостън. Очарователно и неоткрито. Освен това местният гранит е великолепен. От другата страна на соленото тресавище има кариера. Част от розовия гранит, използван при постройката на Музея за естествена история в Ню Йорк, е дошла от тази кариера. Хубав материал.

— С удоволствие бих разгледал градината ви със скулпторите.

— Непременно! Предполагам, че сте отседнали в странноприемницата? Ще се погрижа да уредя това.

Докато Лейк възхваляваше местния гранит. Констънс наблюдаваше как Пендъргаст пълзи на колене, за да огледа пода на мазето, без да го е грижа, че си цапа костюма.

— А бутилките с „Шато От-Бракиланж“? Предполагам са си в касата в далечния ъгъл?

— Да, слава богу, не са я забелязали.

Пендъргаст се изправи. Бледото му лице изглеждаше обезпокоено. Отиде кри виното, което беше сложено в дървена каса с герба на шатото върху дървото. Капакът беше откован и той го вдигна, за да надникне. След това много внимателно извади бутилка, гушкайки я като бебе.

— Напрано не е за вярване – промърмори той.