Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Малцината граждани, които се разхождаха по тротоарите, се спираха и ги зяпаха вторачено, докато минаваха край тях. Констънс пък се изненада от своето собствено любопитство. Макар никога да не би го признала, знаеше въпреки многото четене беше виждала толкова малко от света, че се чувстваше като Марко Поло в своята собствена страна.

— Видя ли някой потенциален крадец на вино? – попита Пендъргаст.

— Възрастният господин в карираното сако с розовата папийонка ми изглежда подозрителен.

Пендъргаст намали и небрежно плъзна купето до бордюра.

— Защо спираме?

— Малко сме подранили. Хайде да опитаме един местен деликатес: руло с омар.

Мъжът в карираното сако ги подмина точно когато слизаха, кимна им с усмивка и продължи пътя си.

— Да, определено е подозрителен – измърмори Констънс.

Те тръгнаха по тротоара и скоро завиха по алея, която водеше надолу към брега. Пред тях се показаха грозд рибарски колиби, смесени с магазинчета и ресторанти, и няколко кея, които се простираха в залива пред устието на крайбрежното тресавище. Отвъд полюшващите се блатни треви Констънс виждаше ярката черта на океана. Можеше ли да живее в подобен град? В никакъв случай, но беше интересно място за посещение.

До кея имаше барака за морска храна с ръчно нарисувана табела, на която омар и мида танцуваха пред оркестър от стриди, свирещи на различни инструменти.

— Две рула с омар – поръча Пендъргаст, когато наближиха щанда.

Храната дойде бързо: големи парчета омар в кремав сос, напъхани в разцепени минифранзелки за ход дог, намазани с масло, сложени в картонените чинии.

— Как се яде това? – попита Констънс, докато разглеждаше порцията си.

— Нямам представа.

Двуцветна патрулка бавно влезе в близкия паркинг и завъртя едно кръгче. Колата намали и едрият мъж на волана с капитански звезди на пагоните ги оглежда известно време, пусна многозначителна усмивка, след което отново даде газ.

— Лично началникът на полицията – отбеляза Пендъргаст и хвърли неизяденото руло с омар в близкото кошче за боклук.

— Май нещо го развесели.

— Да, и мисля, че скоро ще открием какво.

Докато се връщаха бавно към главната улица. Констънс видя глоба да се полюшва на предното стъкло. Пендъргаст я извади изпод чистачката.

— Излиза, че съм паркирал, заемайки две места. Колко небрежно от моя страна.

Констънс видя, че Пендъргаст наистина беше спрял колата, застъпвайки двете очертани с бели линии паркоместа.

— Но на улицата няма други паркирали коли?

— Законът си е закон и трябва да се изпълнява.

Пендъргаст прибра глобата в джоба на сакото си и двамата се качиха на колата. Той запали и се върна бавно на главната улица. За миг прекосиха града и излязоха от другия му край, където магазините вече отстъпваха място на скромни, покрити с дървени керемиди къщи. Пътят се заизкачва между тревисти ливади, граничещи с огромни дъбове, преди да излезе на по-висок терен, извисяващ се над Атлантическия океан. Отпред по посока на отвесните крайбрежни скали Констънс видя фара на Ексмут – тяхната цел. Беше боядисан в снежнобяло и завършваше с черен връх, откроявайки се на синия небесен фон. До него се издигаше къщата на пазача, аскетична като картина на Андрю Уайт [6] Американски художник реалист. – Б.пр. .

Докато наближаваха, Констънс различи скулптури, пръснати в ливадата край ръба на крайбрежните скали. Грубо изсечени гранитни форми с полирани и донякъде заплашителни очертания, които се надигаха от камъка: лица, части от тела, митични морски създания. Внушително място за градина със скулптури.

Пендъргаст спря купето на чакълестата автомобилна алея до къщата. Докато слизаха, от къщата излезе Пърсивал Лейк и закрачи по верандата.

— Добре дошли! Вие наистина пътувате със стил. Ако не се лъжа, това е „Порше Спайдър 550“ от петдесет и пета година, нали? – попита той, докато слизаше по стълбите.

— Всъщност от 1954 – уточни Пендъргаст. – Това е колата на покойната ми жена. Лично аз предпочитам нещо по-комфортно, но моята сътрудничка, госпожица Грийн, настоя за нея.

— Нищо подобно – вметна тя.

— Вашата сътрудничка значи. – На Констънс не й хареса как веждите на мъжа се повдигнаха иронично и развеселено. – Радвам се да ви видя отново – поздрави я той.

Тя доста хладно стисна протегнатата му ръка.

— Хайде да видим местопрестъплението – поиска Пендъргаст.

— Не си губите времето.

— В криминалист разследване съществува обратна зависимост между качеството на уликите и продължителността на времето, през което са очаквали да бъдат проучени.