Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Барманът се казва Джо Дънуди. Дънуди е стара ексмутска фамилия още от времето на колонията. Неговият брат Дана е общински съветник. При това доста хитър адвокат. Човек не бива да го дразни.

— Ако все пак го направи?

— Може да не получиш разрешението за гаража, който искаш да построиш. Или да изпрати санитарните власти да запечатат системата ти за отвеждане на отпадни води. Дребни неща, но много дразнещи.

— Нататък.

Лейк отново се огледа.

— Виждаш ли жената с едрия бюст в ъгъла, която си е поръчала бърбън? Долорес Клейбрук. Градската клюкарка. Ужасна жена, самото въплъщение на schadenfreude [11] Schadenfreude (нем.) – злорадство. – Б.пр. . Фамилията и беше една от най-богатите в града. Натрупали са парите си в Глочестър – корабостроене. Една клонка на фамилията се премества тук и влиза в бизнеса с улова на треска. Западат заедно с намаляването на запасите от треска. Тя е последната от тях. Погреба трима съпрузи. Ако й намигнете и я щипнете за задника, може да се разприказва.

— Някой друг път. Нататък.

— Двойката на масата до прозореца. Марк и Сара Лили. Той управлява местната застрахователна фирма и се занимава с дребни инвестиции. Собственици са и на финансова къща. Фамилията му е много стара, впрочем както фамилиите на повечето ексмутци. Произхождат от Олдъм.

— Олдъм?

— Малко градче на остров Крау южно оттук. Разрушено от ураган през 1938 година. Повечето от жителите му се заселват в град Дил Таун, който бил изоставен. Семейство Лили се сродява с аристокрацията в Ексмут или тези, които искат да минават за такава.

Пендъргаст кимна към мъжа със сако от туид, който вечеряше на бара.

— А този любопитен тип с кожените кръпки на лактите?

— Не е тукашен. Очевидно е англичанин. Вече беше тук преди няколко седмици. Прави исторически проучвания на една морска мистерия, много популярна по тези места. Върнал се е, но не зная защо.

— Морска мистерия?

— Изчезването на парния кораб „Пембрук Касъл“ през 1884 година на път от Лондон за Бостън. Изчезнал през нощта някъде на североизток между нос Елизабет и нос Ан. Не откриват никакви следи, няма дори парче дърво. От време на време тук идват хора, които се опитват да разберат какво се е случило. Нещо като „Летящият холандец“ и „Мери Селест“ [12] „Летящият холандец“ е легенда, но „Мери Селест“ е действителен кораб призрак, открит без екипаж през 1872 г. – Б.пр .

— Любопитно. Как се казва господинът?

— Морис Маккул.

— Запознахте ли се?

— Не, но трябва да кажа, че има нещо подозрително у него. Ако не беше външен човек, щеше да е първият заподозрян за кражбата на колекцията ми. Морис Маккул… и това ако не е фалшиво име.

— Напротив, никой няма да си измисли подобен псевдоним.

Лейк замълча, докато сервитьорката подреждаше големите плата със сурови стриди върху канапе от натрошен лед, заобиколено от съдчета с коктейлен сос, резенчета лимон, настърган хрян.

— Как ги ядете?

— Само с лимон.

— Точно така трябва. – Лейк се зае да изстисква парчетата лимон върху лъскавите големи тела на стридите и гледаше как краищата им се завиват, когато лимонената киселина плисне върху тях.

— След вас.

Пендъргаст взе една стрида, поднесе я с ловък жест до устата си и безшумно засмука месото, свали празната черупка с котешка грация и попи устните си.

Лейк също взе една и двамата потънаха в мълчание, защото се заеха бързо да всмукват една след друга едрите стриди, докато накрая върху платата останаха само купчини проблясващи празни черупки.

Пендъргаст за последен път попи устните си, след това сгъна салфетката и погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Беше много вкусно благодаря за идеята!

— Удоволствието беше мое.

Имаше нещо в този тип, което Лейк намираше странно привлекателно: енергичното бледо лице, черният костюм, аскетичният външен вид… и не на последно място, ненаситният му апетит за стриди.

Морис Маккул си тръгна от ресторанта на странноприемницата, като се чувстваше пълен с енергия въпреки овчарския пай, който тежеше като камък в стомаха му. Блюдото се беше оказало подигравка с истинския пай, но той приятно се изненада от чудесния избор от местни бири и ейл, които човек може да намери в Америка днес. По време на последното му идване преди двайсет години беше трудно да се намери нещо различно от „Куърс“.

Маккул беше ентусиазиран пешеходец. У дома в Пенрит, Къмбрия, винаги излизаше след вечеря на разходка, за да улесни храносмилането. Той вярваше свято в чистия въздух и нуждата от физически упражнения. Точно по време на тези разходки след ядене му идваха историческите прозрения и идеи.