Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Донякъде съм запознат с вашето творчество – обяви Пендъргаст. – Не се страхувате да бягате от модното и ефимерното. Освен това прекрасно усещате камъка.

Лейк усети, че се изчервява. Беше почувствал, че този човек хвали рядко, ако въобще го прави.

— А новата ви приятелка, госпожа Хинтъруасър, как се запознахте с нея?

Това му се стори още по-прямо.

— Когато Елиз умря, заминах на пътуване с кораб. Там я срещнах. Наскоро се беше развела.

— Тя ли реши да се премести при вас?

— Аз я поканих, не обичам самотата. А и безбрачието не е за мен. Изобщо!

— Тя споделя ли вашия ентусиазъм за виното?

— Повече си пада по дайкирита и маргарити.

— Всички имаме недостатъци – усмихна се Пендъргаст. – А градът? Как бихте го описали?

— Тих. На никого не му пука особено, че аз съм сравнително известен скулптор. Мога да си върша работата, без да ми досаждат.

— Но?

— Но… мисля си, че малките фалове имат и сенчеста страна. Любовите и враждите, мошеническите сделки с недвижими имоти, некомпетентните местни избраници новоанглийската версия на градски съветници. Плюс, разбира се, началникът на полицията, чието основно занимание е да глобява коли от други градове, за да събира пари за заплатата си.

— Разкажете още малко за началника.

— Слуховете са, че е оплескал нещо в Бостън. Не толкова много, че да го уволнят, но достатъчно да спусне бариера пред възможностите му за кариера. Очевидно грубоват, макар че през последните години малко се е лустросал.

— Какво е оплескал?

— Говори се, че е използвал твърде много мускули срещу заподозрян, със заплахи го насилил да признае нещо, което не бил извършил. По-късно бил оправдан с помощта на ДНК и трябвало да бъде освободен. След това спечелил дело за голямо обезщетение от града.

— А неговият заместник?

— Гавин? – Лейк направи пауза. – Добро момче. Кротък. Роден е тук. Баща му някога беше началник на полицията. Завършил е колеж мисля. Масачузетският университет в Бостън. Представил се добре, завършил е криминално право. Всички очакваха от него големи неща. Вместо това се върна тук и започна да работи за полицията като баща си. За забава на града, трябва да призная. Разбира се, хвърлил е око на мястото на Мърдок. – Той направи пауза. Сега готов ли сте да хапнем?

Агентът отново стрелна поглед към черната дъска с менюто.

— Може ли да попитам дали няма по-хубав ресторант в града?

Лейк се разсмя.

— Намираме се в номер едно. Не могат да надскочат обичайното меню на кръчмите в Нова Англия: печена треска, бъргъри, пържени миди. Обаче сега в кухнята има нов човек. Говори се, че е пенсиониран моряк. Може би той ще подобри нещата.

— Ще видим.

Лейк го погледна.

— Малко съм любопитен за вас, господин Пендъргаст. Опитвам се да определя акцента ви. Зная, че е някъде от Юга, но не мога да реша точно откъде.

— Акцентът е от Ню Орлиънс и по-точно от френския квартал.

— Разбирам. Какво ви отведе в Ню Йорк? Естествено, ако нямате нищо против въпроса ми.

Лейк видя по изражението на агента, че има.

— Преди години отидох в Ню Йорк заради едно разследване. От местното представителство на ФВР ме помолиха да остана.

Опитвайки се да излезе от неловкото положение. Лейк продължи:

— Женен ли сте? Имате ли деца?

Веднага щом свърши, видя, че въпросът е вече прекален. Любезното изражение изчезна и мина доста време, преди Пендъргаст да отговори едносрично:

— Не. – Гласът му беше такъв, че би могъл да замрази водата в гарафата пред него.

Лейк прикри неловкостта си с глътка бира.

— Добре, да поговорим за случая. Любопитен съм дали имате някаква теория за това кой е извършителят?

— Нямам теория, която да е нещо повече от просто предположение. – Пендъргаст се огледа, а на лицето му отново се появи любезното изражение.

— Може да бъдете по-полезен, ако ми разкажете за хората в това помещение.

Лейк беше смаян от това искане.

— Искате имената им?

— Имената им, малко биографични данни, странности.

Лейк си поръча втора бира, този път друг вид местно производство. Беше гладен и скоро трябваше да хапне нещо. Затова се наклони към Пендъргаст.

— Има едно ястие, което не могат да объркат. Сурови стриди.

Когато чу това, агентът се оживи.

— Отлична идея. Хайде да си поръчаме две дузини.

Лейк махна на келнерката и поръча. След това се настани по-удобно.

— Да видим. Новата келнерка…

— Няма защо да обсъждаме новата келнерка. Давай те нататък.

— Хъм… – Лейк огледа заведението. Освен бармани и един мъж на бара, бяха зает и само две маси.