Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Тя се обърна рязко, за да се озове с лице срещу Диоген.

— Ти – каза той просто.

— Видях достатъчно – каза Констънс и рязко мина край него, крачейки към изхода, без да поглежда към другите витрини.

Диоген хукна, за да не я изпусне. Впусна се напред и когато тя зави зад четвъртата и последна стена, застана между нея и вратата, препречвайки й пътя.

— Почакай – каза той. – Погледни. – И посочи рамките.

След миг тя отстъпи. Като изключим първата, в която имаше некролог, кървав скалпел и декоративен вентилатор, направен в Централна Америка, останалите витрини бяха празни.

— Аз се промених – каза той и този път гласът му не беше изцяло студен и глух. В него се долавяше острота. – Отново се промених. Спрях. Констънс, не разбираш ли? Макар това да не бе първоначалното ми намерение, когато започнах да съхранявам тези трофеи, както вече казах, това се превърна в моя музей на срама. Тук са подредени хронологично моите злодеяния – успешните и неуспешните, за да ме предпазят от връщане към миналото. Но го създадох и заради друга причина: като изпускателен клапан. Осъзнах, че ако някога почувствам старите… нужди да се появяват отново, просто трябва да дойда тук.

Констънс се извърна от него, несигурна дали просто блокира думите му, или своята колеблива реакция на тях. Осъзна, че очите й са впити в последната витрина, която съдържаше некролог, кървав скалпел и вентилатор. Некрологът беше за един известен кардиолог – доктор Грейбън, станал жертва на убиец, който го бе нарязал. Оплакваше непрежалимата загуба за науката и човечеството, която смъртта на този човек е причинила. Беше датиран само отпреди четири дена.

— Значи излъга – каза тя и посочи некролога. – Убил си повече хора.

— Наложи се. Имах нужда от друг екземпляр, за да синтезирам еликсира. Обаче вече няма нужда – ти можеш сама да видиш и почувстваш резултата.

— И как трябва да се почувствам? Умрели са други хора, умрели са ненужно, за да мога аз да живея.

— Възрастната жена беше в безсъзнание и умираше. Не беше предвидено лекарят да умре. Просто влезе неочаквано.

Тя още веднъж тръгна да си върви, а той отново препречи пътя й.

— Констънс, слушай. Това помещение е съвършен куб, но помещението, което подслоняваше машината на помпата, не е. Създадох помещение в помещението. Забеляза ли голямата кутия в началото на стълбището? Когато правих това помещение, напълних стените между моята обсидианова стая и оригиналните камъни на помещението за помпата с пластичен експлозив. Констънс, пластичен експлозив – достатъчно С-4 да превърна всичко това – помещението и резервоара, във фин прах. Тази кутия в началото на стълбището е взривателят със забавено действие. Както вече казах, някога това помещение имаше за мен различно предназначение. Сега ме изпълва с омраза към самия мен. Планирах веднага щом се уверя в твоята любов, да го взривя. Да унищожа завинаги моето срамно и пълно с насилие минало.

Констънс запази мълчание.

— Разкрих сърцето си пред теб – продължи той вече с настоятелен тон. – Ти видя всичко. Никога не съм го казвал, но винаги съм се надявал да започнем двамата да взимаме еликсира и да продължим да го правим. Сега, когато разполагам със съвършения синтез, не само успях да спра твоето естествено стареене, но имам възможността по същество да те поддържам вечно млада. Можем и двамата да останем вечно млади, да се оттеглим от света, наслаждавайки се един на друг. И не само това: нашият син може да дойде при нас на това специално място. Той заслужава да дойде при нас. Независимо от това, което каза, той е само дете. Едно малко момченце. Има нужда от нещо повече от това да бъде галион [58] Носова фигура на кораб. – Б.пр. , предмет на благоговение. Той има нужда от своите родители. Тук можем да забравим нашия труден, болезнен минал живот и да обърнем лице към бъдещето. Не е ли това една хубава мечта?

Умолителният му глас ечеше в сумрачното помещение.

— Ако всичко това е вярно – попита Констънс, – ако този живот е наистина зад гърба ти, ако това тук не е нещо повече от хроника на миналите дела на предишната ти самоличност… защо си бързал толкова да увековечиш това? – Тя посочи некролога.

Диоген погледна от нея към витрината. След това наведе глава.

— Така си и мислех – каза тя и се обърна, за да го заобиколи.

— Чакай! – подвикна той настоятелно. Ще го докажа – решителното доказателство. Сега ще включа взривателя и ще взривя всичко това. Ще превърна този музей в кратер. Можеш да видиш с очите си от безопасно разстояние.