Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Моят музей – каза Диоген. – Моля, позволи ми да бъда твой гид. Тези витрини са подредени хронологично и започват тук вляво от теб.

Той се отдалечи на няколко крачки от вратата и спря пред първата рамка. Вътре Констънс видя скица, начертана върху лист от тетрадка, на миниатюрен стар град. Направо те караше да затаиш дъх от обхвата и подробностите. Могло е да бъде направено само с помощта на лупа и тънкописец с много фино перо. Всяка микроскопична къща беше покрита с дървени керемиди, на всяка улица и всяко паве с любов бяха защриховани сенките. Всяка входна врата имаше микроскопичен номер.

— Начертах го, когато бях на седем. Във въображението си живеех в този град. Всеки ден добавях нова подробност. Обичах го повече от всичко. Включил съм го тук като напомняне за това какво можех да стана, ако нещата се бяха развили по различен начин. Докато още работех върху него, ми се случи онова.

— Събитието – каза Констънс.

— Да. Събитието. Не знаеш много за него, нали? Сигурен съм, че Алойшъс никога не е говорил за това.

Констънс не отговори. Тя се беше вторачила в забележителния чертеж. Трудно беше за вярване, че толкова малко дете е създало нещо толкова подробно и толкова съвършено.

— Алойшъс и аз си играехме в мазето на Мезон дьо ла Рошноар, старата ни къща на улица „Дофин“ в Ню Орлиънс. Попаднахме на скрито помещение, пълно с реквизит, създаден от нашия прачичо Комсток за неговото магическо представление. Един от тях се казваше „Врата към ада“. Алойшъс ме подтикна да вляза. Оказа се приспособление, построено с две цели: да подлуди човека или да го накара да се уплаши до смърт.

Колко ужасно , помисли си Констънс.

— Мина известно време, преди да успеят да ме извадят отвътре. Опитах да се самоубия с един „Деринджър“, оставен там да предложи „вечен покой“ на човека, затворен вътре. – Той направи пауза. – Куршумът влезе в слепоочието, но беше малък калибър и излезе през окото. Беше под въпрос дали ще оцелея, но аз оживях. Обаче след това… нещата бяха различни. За известно време бях отпратен. Цветовете изчезнаха от моя свят, оставяйки ми само едноцветни оттенъци на сивото. Способността ми да спя беше и си остава безнадеждно разстроена. Когато се върнах, бях променен. Напълно.

Той се премести пред следващата рамка. Констънс го последва. Вътре имаше малко кръстче, покрито тук-там с тъмни петна, които приличаха на съсирена кръв. На табелката под кръстчето пишеше: „Инцитат“.

— Изпитвах странни подтици, които не разбирах. От друга страна, не се страхувах от тях. От време на време… ги задоволявах. Но докато наближавах зрелостта, сред тях преобладаваше едно желание. Да преча, да унижавам и накрая да унищожа брат си Алойшъс, който стовари този ужас върху мен.

Диоген мина бавно покрай няколко витрини и посочи първо една, а после друга от тях. Констънс видя неща, чието значение не разбираше. Власеница, направена от някакъв органичен материал, клуп за бесилка, нещо, което приличаше на дебела китка отровна смрадлика, завързана стегнато с рибарско влакно.

— В началото опитите ми да отмъстя на брат си бяха случайни. Нецеленасочени. Но докато растях, започна да се оформя един план. За неговото изпълнение щяха да са ми нужни години, дори десетилетия. За целта трябваше да създам и грижливо да поддържам няколко различни самоличности. Например тази на музейния куратор Хюго Мензес.

Вече бяха завили зад ъгъла и сега бяха на половината път от втората стена. Диоген спря пред витрината, която съхраняваше стар щик.

— Това е оръжието, което уби специален агент Майкъл Декър, близкия приятел на Алойшъс. Разбираш, че не е истинският щик, който вероятно още се пази в някой склад за доказателства, а точно негово копие.

Премести се пред следващата рамка, в която имаше копие от списание „Музеология“, музеен пропуск, изпръскан с кръв, и макетен нож.

— Марго Грийн – каза Диоген вместо обяснение.

В следващата рамка имаше написано на ръка писмо, дълго няколко страници и подписано с „А. Пендълтън“. До него лежеше скъпа на вид дамска чанта.

— Вайола Маскелене – каза Диоген със същия странен кух глас. – Това не свърши добре.

Той я преведе вече по-бързо край други витрини, завивайки край третата стена от изложбата. В една от витрините имаше шлифован кристал, върху който, изглежда, лежаха диамантени песъчинки, меморандум от затвора „Херкмур“, след това Констънс спря. В средата на третата стена видя витрина, съдържаща парче окървавена атлазена риза, полуизпита чаша зеленикава течност с бледа следа от червило на ръбчето.