Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Диоген залитна.

— А нощта ни заедно? Това не беше преструвка.

— Това беше върхът на преструвката. Беше прав: твоят преформулиран еликсир възстанови здравето и енергията ми. Това възстановяване беше… много опияняващо преживяване. Сега можеш да добавиш спомена си за тази нощ към своя дворец на спомените и болката. Помниш ли как описа нашата първа нощ заедно? Животински спазъм . Това е моят дар за теб: един спазъм срещу друг спазъм. Дори тогава знаех, че удоволствието, с което те дарих, ще бъде платено хилядократно с болка: всеки ден и всяка нощ до края на твоя живот.

— Това не е възможно. Нещата, които каза. Изражението на лицето ти, твоите апетити, усмивките ти… Констънс, това не беше преструвка. Щях да го почувствам.

Настъпи кратко мълчание, преди тя отново да заговори:

— Трябва да призная, че щом видях Халсиън и обсидиановата ти стая, решимостта ми неведнъж се разклати. Всъщност това помещение се оказа моето най-голямо изпитание. По ирония там разбрах, че трябва да завърша своята работа. То ми припомни колко по-голямо удоволствие ще ми достави твоето страдание от всички изкушения на Халсиън.

Всяка дума, изговорена делово от Констънс с този неин старомоден начин на изразяване, беше като киселина в ушите му. Той не знаеше какво да каже.

— Не го вярвам. Това е някаква перверзна шега. Никой не може да ме измами толкова…

— Ти се самоизмами. Но аз се изморих от това. Сега вече знаеш истината. Искам да се махна от твоя остров, оставяйки всичките ти чудесни спомени, надежди и мечти… разбити на късове.

— Ще имаш нужда от еликсира…

— Ще бъда доволна да се присъединя към останалата част от човечеството в неговия марш към смъртта. Не, Диогене, ти си този, който има нужда от еликсира! Удължи своя живот, за да можеш да живееш вечно в нещастие. – Сега гласът й пресекна и се чу нисък смях, триумфален и щастлив.

Когато чу този смях, Диоген усети, че колената му се подгъват. Той рухна на пода. Имаше чувството, че го залива студена, заплашителна светлина. С тази светлина дойде мрачното осъзнаване – най-черното, което му се беше случвало, че това не е жестока шега. Този демонтаж – на него и неговите мечти – беше шедьовър на отмъщението, безмилостно и плашещо в своята всеобхватност. Сега Халсиън щеше да стане още по-самотен, след като беше живял с нея. Констънс знаеше това. Знаеше, че го оставя съкрушен на място, което беше направила нетърпимо от спомени.

Очите му гледаха надолу. Зрението му беше замъглено.

— Няма ли нещо, което мога да кажа или направя, за да те убедя, че…

— Не – отговори тя. – И моля те, не се унижавай да молиш. Не ти прилича.

Диоген не отговори. Мъглата пред очите му се сгъсти.

— Сега, когато стана дума, все пак има едно нещо. Любопитна съм за едно. Вратата в далечния край на острова. Единствената заключена тук. Какво има вътре? Зная, че със сигурност криеш нещо там. Преди да си тръгна, искам всичко да видя. Това, че проявявам любопитство, ми се струва просто невероятно, но може би точно в това е причината. Снощи видях ключето, което носиш на врата си. Без съмнение е за тази врата. Дай ми го, моля те.

Снощи . Докато тя говореше, сякаш чу в главата му да ечи: Ние бяхме едно – нека се опита да го отрече.

Мъглата се разпръсна. Диоген вдигна поглед и я видя застанала над него с протегната ръка.

В него настъпи промяна.

Какво има вътре? Зная със сигурност, че криеш нещо там.

Може би още не всичко беше загубено. Осъзна, че току-що му беше даден шанс – неговата последна възможност…

Изправи се несигурно и положи усилия да се съвземе.

— Не – каза той с глас, който прозвуча дрезгав и в собствените му уши. – Не. Аз ще ти го покажа. Ще те водя през него. Ще го разкрия пред теб… тази част от моята душа никой досега не е виждал.

Констънс прибра ръката си. Нещо неразгадаемо проблесна в нейните очи.

— Така да бъде – съгласи се тя.

Настъпи кратко мълчание. После Диоген, крачейки несигурно, излезе от скритото помещение, прекоси библиотеката и тръгна към входната врата. Констънс го последва на няколко крачки разстояние.

Миг по-късно една фигура излезе от дълбоките сенки в библиотеката, където се беше крила и подслушвала. Внимавайки да не бъде видяна, последва двамата, докато те прекосяваха пясъка, за да стъпят на пътеката към мангровата горичка.

Пендъргаст взимаше стъпалата от мазето по две наведнъж, а Лонгстрийт го следваше по-бавно.

— Можем веднага да тръгнем – подхвърли Пендъргаст през рамо. – До Маратон са сто и шейсет километра със самолет. Оттам двамата можем да наемем плоскодънна лодка с пропелер – мисля, че каналите в този район на островите са много плитки. Ще бъдем на позиция малко след залез-слънце.