Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Слънцето точно потъваше в Мексиканския залив, когато Констънс излезе след Диоген от мангровата горичка на ливадата в далечния край на остров Халсиън. Откакто напуснаха къщата, Диоген не й беше продумал. Сега стойката му беше по-изправена, а движенията по-уверени. Но Констънс не успя да разгадае изражението на лицето му. Двуцветните му очи сякаш бяха бездънни езера, в които не проблясваше и искрица индивидуалност.

Той закрачи към няколкото сгради в другия край на ливадата. Отмина старата рушаща се електроцентрала и спря пред вратата, покрита с медни листове, на която имаше надпис „Резервоар“. Вдигна ръце, свали златната си верижка, на която висеше черен ключ, и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори почти безшумно на добре смазаните панти.

Все още, без да каже дума, Диоген влезе вътре и започна да натиска ключовете за осветлението. Над рамото му Констънс видя голямо кръгло помещение от стари тухли. Метална кутия, боядисана в червено, стоеше до близката стена. Стълбище се спускаше до каменна платформа, която обикаляше вътрешната стена в полукръг и завършваше пред обкована с желязо врата. На метър и половина под платформата се виждаше гладката повърхност на черна вода.

Беше спечелила. Диоген вече бе съсипан човек. Въпреки това чувстваше внезапно и силно любопитство към това място. Усещаше, с право или не, че има по-дълбоко равнище на това любопитство, което още не беше успяла да проучи. Защо ще го иска и ще го прави, като се има предвид дълбочината на нейната омраза – това не можеше да разбере.

Диоген я поведе надолу по стълбището и най-сетне наруши мълчанието.

— Резервоари като този са много често срещани тук на островите – обясни той. – Често това е най-добрият начин да събираш прясна вода. – Гласът му беше кух и сдържан, монотонен и ечеше странно в това подземно тухлено помещение, все едно се връщаше от света на мъртвите.

Когато стигна до края на стълбището, закрачи по платформата. Констънс отново чу далечното боботене на машина. Докато следваше Диоген, погледна надолу към водата. Резервоарът под нея нямаше стъпала, издатини или друга възможност за излизане. Ако някой паднеше вътре, нямаше да може да се измъкне.

Там, където платформата завършваше пред обкованата с желязо врата, Диоген спря. Той посочи вратата:

— Зад нея се намираше старата машина, която изпомпваше вода до къщата. Тя беше забележително голяма и широка. Разбира се, модерната технология отдавна я направи ненужна и я изхвърлих. Както ще видиш, намерих ново приложение на празното пространство.

Използва отново черния ключ, отключи вратата и я бутна да се отвори. Вътре цареше мрак. Той отстъпи и я покани с жест да влезе.

Констънс се поколеба. Нищо не виждаше. От централния резервоар не идваха отблясъци. Почти си представи как пристъпва напред и пада в черна бездна. Въпреки това след миг тя мина край Диоген и влезе в помещението.

Токчетата й потракваха по камъка.

Диоген я последва и затвори вратата зад тях. За миг всичко потъна в черно. Толкова плътна чернота, каквато Констънс, на която мракът не беше чужд, още не бе виждала. Чу се обаче тихо щракване и лампите на тавана оживяха.

Първото й впечатление беше, че се рее в мрачна и безмълвна празнота. Чуха се още щракания и докато Диоген палеше лампа след лампа, тя осъзна къде се намира. Стоеше в нещо прилично на съвършен куб с под, стени и таван от черен мрамор. Когато се вгледа по-внимателно, видя, че лампите, които бяха разположени на равни разстояния няколко сантиметра под тавана, бяха поставени зад много тънки листове от някакво черно, опушено вещество. То нямаше определен цвят, а по-скоро променяща се, блестяща скала на сивото. Светлината, която се филтрираше през тези листове, беше слаба, проблясваща луминесценция, все едно помещението е затворено в опушен диамант с различни оттенъци на сивото. В този момент Констънс разбра: стените и таванът на помещението бяха изцяло покрити с обсидиан. В същото време иззад гърба й се чу горчив, невесел смях, а след него същият монотонен глас:

— Точно така. Това, а не храмът за медитация е моята истинска обсидианова стая. Тя е храм, ако можеш да наречеш така мястото, което събира нещата, носещи срам и болка. Храм на моя минал живот.

Констънс се огледа още по-внимателно и видя, че поредица продълговати рамки са закачени на равни разстояния по стените като лампите. Всички бяха с един размер: четирийсет и пет сантиметра на шейсет и един. Не бяха наравно със стените, а издадени и на еднакво разстояние от пода. Те също бяха от обсидиан, а предната им част бе покрита с обикновено стъкло. Малка, скрита във всяка кутия лампа хвърляше върху съдържанието, оформено като произведение на художника Джоузеф Корнел [57] Американски художник авангардист, ярък представител на техниката асемблиране. – Б.пр. , слаба светлина.