Клър Макинтош - Виждам те

Знам, че ще бъда убита, дори да изпълни задачата.

Когато Мелиса се връща, се намирам по средата между масата и кухненския плот. Тя носи нещо, което вероятно е взела от коридора. Тиксо.

– Къде отиваш? Ела тук. – Сочи с върха на ножа и на мен не ми трябва допълнително убеждаване. Мелиса премества стола ми така, че да е с лице към компютъра ѝ. Сядам на него.

– Сложи си ръцете зад гърба.

Подчинявам се и чувам добре познатия звук от отлепяне и късане на тиксо. Тя увива една лента около китките ми и облегалката, за да не мога да си движа ръцете. Откъсва още две ленти и привързва глезените ми към краката на стола.

Поглеждам часовника в десния ъгъл на монитора.

Остават шест минути.

Успокоена съм от мисълта, че маршрутът на Кейти до работното ѝ място е доста натоварен и че все още е светло. Няма тъмни участъци, в които може да бъде хваната в капан, и ако прояви съобразителността си, ще се оправи. Жените, които бяха станали жертви – Таня Бекет, Лора Кийн и Кати Танинг, – не знаеха, че са били набелязани. Кейти знае. Кейти държи коза в ръката си.

– Готова ли си за шоуто? – пита ме Мелиса.

– Няма да гледам. – Но не мога да се спра. Връхлита ме неочакван спомен как заведохме Кейти в болницата, докато беше бебе, и се насилих да гледам как сложиха канюла [27] Канюла – тръбичка, куха игла, вкарвана чрез троакар (водач) в телесна кухина, кръвоносен съд. – Бел. ред. в малката ѝ ръчичка, за да я хидратират след тежък вирус. Така ми се искаше да отнема болката ѝ, но щом не можех да сторя това, поне можех да понеса част от нея, като я гледах как страда и преживях всичко с нея.

Прорезът в предната част на врата ми започва да зараства и това опъва кожата ми, засърбява ме. Изпъвам врат с цел да облекча неприятното чувство, но така само потича още кръв, която капе в скута ми.

Четири минути.

Наблюдаваме монитора в мълчание. Има толкова много неща, които искам да науча, но не желая да чувам гласа на Мелиса. Предпочитам да се отдам на фантазията, че в момента полицията се е втурнала към Анърли Роуд. Вярвам, че във всеки един момент ще чуя как полицаите разбиват предната врата. Струва ми се толкова истинско, че се опитвам да чуя полицейските сирени. Не чувам нищо.

Две минути.

Имам чувството, че минава цяла вечност, докато Кейти се появява на камерите. Тя не се спира, но поглежда към камерата, когато я наближава, гледа право към нас, докато не се скрива от полезрението ни. Виждам те, мълвя тихомълком. С теб съм. Не мога да спра сълзите си.

– За съжаление не можем да я проследим през билетната бариера – тонът на Мелиса е приятен – някак си разговорлив, – сякаш работим над съвместен проект. Това е по-изнервящо, отколкото ако ми крещеше или ме заплашваше. – Но веднъж стигне ли до перона, ще я видим отново.

Мелиса движи мишката по екрана, на който забелязвам списък – вероятно на камерите в метрото: Олдгейт Изток – вход, Ейнджъл – вход, Ейнджъл – южен перон, Ейнджъл – северен перон, Бейкърлу – билетни бариери... Списъкът продължава още и още.

– Няколко от по-ранните профили не се намират в районите на камерите, до които имам достъп – обяснява Мелиса, – но ще можем да наблюдаваме по-голямата част от пътуването на Кейти. Виж – ето я и нея.

Дъщеря ми стои на перона с ръце в джобовете. Оглежда се наоколо. Надявам се да търси камерите или да се опитва да разбере кои от другите пътници могат да представляват евентуална заплаха. Виждам един мъж в костюм и палто да я приближава. Кейти отстъпва назад, а аз забивам нокти в стиснатите си длани, докато не я отминава, без да забави крачка. Сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите ми.

– Голяма е актриса, нали?

Не обръщам внимание на тази забележка. Влакът пристига и Кейти се качва на него, вратите се затварят и я поглъщат прекалено бързо. Искам Мелиса да превключи на следващата камера, но тя не помръдва. Вади парче памук от сакото си и се мръщи срещу него, преди да го остави да полети от пръстите ѝ към пода. Фантазията ми еволюира: представям си как Саймън се прибира от интервюто си и намира къщата празна – вратата не е заключена – и някак си разбира, че съм тук. Спасява ме. Фантазиите ми стават по-живи и по-абсурдни в обратна пропорционалност на умиращата ми надежда.

Никой не идва.

Ще си умра тук, в къщата на Мелиса. Дали ще се отърве от тялото ми, чудя се аз, или ще ме остави да се разлагам, докато Нийл не ме намери, когато се върне от командировката си?

– Къде смяташ да идеш? – питам я. Тя се обръща, за да ме погледне. – След като ме убиеш. Къде смяташ да идеш? – Започва да казва нещо – да отрече, че ще ме убие, – но се спира. В очите ѝ проблясва нещо, което според мен е уважение, но то бързо се изгубва. Свива рамене.