Клър Макинтош - Виждам те

Обърна се към Ник.

– Познавам я. Това е дъщерята на Зоуи Уокър.

– Каква игра? – питам аз. Мелиса се усмихва. Все още стои на бюрото и се завърта в стола си, за да се обърне към нас. Продължава да гледа монитора на компютъра.

– Повече от сто сваляния дотук. – Поглежда Кейти. – Ти си известно момиче.

Стомахът ми се свива.

– Няма да я качваш в сайта.

– Вече е там. – Мелиса кликва отново и на екрана се появява снимка на Кейти, която се мръщи срещу нас с безгрижна увереност, напълно неподходяща предвид настоящата ни ситуация. Дъщеря ми изхлипва, аз я прегръщам и придърпвам толкова силно към себе си, че столът ѝ задира по пода.

– Ето как стоят нещата. – Мелиса говори с добре познатия ми бизнес тон, онзи, който използва, когато разговаря с доставчиците си по телефона или убеждава банковия си мениджър да ѝ отпусне поредния заем. Никога преди не ми е говорила така и цялата ме побиват тръпки. – Направих профила на Кейти безплатен за сваляне за ограничен период от време и изпратих линк към всички членове.

Следва още едно иззвъняване от компютъра ѝ – появява се уведомителна кутийка и още една, и още една.

Свалено.

Свалено.

Свалено.

– Както можеш да си представиш, също като лешояди на мърша са. Не ме изненадва, след като са готови да платят над петстотин лири за някоя не толкова... – млъква за момент, за да намери правилната дума, като накрая избира такава, която кара стомахът ми да се свива отново – ...съблазнителна.

– Тя няма да ходи никъде.

– О, я стига. Къде ти е жаждата за приключения? Не всичките ми клиенти имат нечестиви намерения, да знаеш. Някои от тях са истински романтици.

– Никъде няма да ходи.

– Опасявам се, че с това отношение нещата няма да завършат особено приятно и за двете ви.

– Какво имаш предвид?

Мелиса не отговаря на въпроса ми.

– Ето ги и правилата. Кейти тръгва по обичайния си маршрут и ако стигне до ресторанта без никакви... нека ги наречем спънки... вие печелите и ще ви пусна да си вървите. Ако не успее... е, тогава и двете губите.

– Това е извратено – казва Кейти.

Мелиса я поглежда с подигравателна усмивка на лицето.

– О, я стига, Кейти, не е характерно за теб да пропуснеш подобна възможност да застанеш под светлината на прожекторите.

– Какво трябва да означава това?

– Получаваш шанса да си звезда в шоуто. Всички знаем, че не си щастлива, ако не си център на вниманието. Няма значение, че Джъстин се труди толкова много или че приятелите ти правят всичко за теб. Винаги трябва ти да си важната, нали? Каквато майката, такава и дъщерята.

Потресена съм от омразата в гласа ѝ. Кейти плаче, а аз съм шокирана.

– Е – продължава Мелиса, – това е играта. Готови ли сте да започваме? Или искате да я пропуснем и да стигнем до частта, в която двете губите? – Опитва острието на ножа върху нокътя на палеца си, което е прекалено остро и задира червения лак, който винаги носи.

– Няма да използваш дъщеря ми като примамка за банда болни изверги. Предпочитам да умра.

Мелиса свива рамене.

– Както кажеш. – Тя става и тръгва към мен, държи ножа пред себе си.

– Не! – изпищява Кейти и се притиска в мен, а сълзите ѝ се стичат по лицето. – Ще го направя, ще отида – няма да ѝ позволя да те нарани.

– Кейти, не искам да го правиш. Ще те наранят.

– Ако не го направя, двете ще бъдем наранени! Не разбираш ли? Полудяла е!

Поглеждам Мелиса, но не личи да е трогната от обвинението на дъщеря ми. Няма и следа от притеснение или гняв, което я кара да изглежда още по-ужасяваща. Би ме промушила с този нож, осъзнавам аз, и въобще няма да ѝ мигне окото. Опитвам се да приема, че жената, която смятах за своя приятелка – жената, която смятах, че познавам – е някоя друга. Някоя, която ме мрази. Която ме ненавижда толкова много, задето съм майка, че е готова да ме нарани – мен и детето ми.

Кейти стиска рамото ми.

– Мога да се справя, мамо. Метрото ще е натоварено – ще има хора навсякъде, – никой няма да ме нарани.

– Кейти, жените биват наранявани! Биват убивани. Изнасилвани! Не можеш да отидеш. – Изричам думите и си мисля за алтернативата. Ако дъщеря ми остане тук, какво ще ѝ се случи? Не изпитвам никакво съмнение, че Мелиса ще ме убие, но няма да ѝ позволя да нарани и нея.

– Другите жени не са знаели, че са следени. Аз знам. Ще имам преимущество. А и познавам маршрута, мамо. Ще разбера, ако някой ме следва.

– Не, Кейти.

– Мога да се справя. Искам да го направя. – Дъщеря ми вече не плаче, на лицето ѝ е изписана решителност, която познавам толкова добре, че затаявам дъх. Тя смята, че ме спасява. Наистина си мисли, че може да играе играта – че може да прекоси Лондон, без да бъде хваната – и че ако спечели, Мелиса ще ме пощади.