Клър Макинтош - Виждам те

– Какво имаш предвид? – пита Кейти.

– Преди да имам достъп до мрежата, не знаех какво се случва с жените. Налагаше се да ги свалям от сайта, когато профилите им биваха продадени, както и да проверявам дали не са сменили работните си места или маршрутите си. Понякога минаваха дни, докато разбера, че някоя жена си е купила ново палто. Това не е добре за бизнеса. Видеонаблюдението означава, че мога да ги наблюдавам когато си искам. Означава, че виждам какво се случва с тях.

Мелиса продължава да работи с клавиатурата, преди да натисне Enter с префърцунен жест. По лицето ѝ се разлива усмивка, когато се обръща към нас.

– Какво ще кажете да поиграем на една игра?

Кели погледна телефона на бюрото си и се насили да набере номера. Вече беше опитала няколко пъти, като при всеки от тях прекратяваше връзката, още преди да чуе сигнала за звънене, и само веднъж затвори, когато отговориха отсреща. Преди да успее да промени решението си, вдигна телефона и набра. Затъкна слушалката между рамото и ухото си и се заслуша в сигнала за звънене – донякъде искаше да бъде пренасочена на гласова поща, донякъде искаше да приключи с всичко това. Ник събираше всички след десет минути и едва ли щеше да има възможност за лични разговори по-късно.

– Ало.

Когато чу гласа на Лекси, Кели онемя. Хората около нея се подготвяха за брифинга, събираха бележници и се навеждаха над бюрата си, за да прочетат дошлите в последните минути имейли. Замисли се дали да не затвори.

– Ало? – След кратко мълчание последва ново раздразнено Ало?

– Аз съм.

– О. Защо не отговаряш?

– Съжалявам, вероятно има някакъв проблем с линиите. Как си? – Един имейл се появи в пощата ѝ и тя раздвижи мишката, за да го отвори. Изпращачът беше инспекторът. Чайника ли чувам да ври? Кели погледна към него през отворената врата на залата за брифинги. Мъжът се беше надвесил над блекберито си, но вдигна поглед и се ухили, след което направи жест, че отпива, със свободната си ръка.

– Добре. А ти?

– Добре съм. – Кели кимна на инспектора и вдигна показалец, за да му покаже, че ще е готова след минута, но той вече беше извърнал поглед.

Неестественият разговор продължи, докато полицайката не издържа.

– Всъщност се обаждам, за да ти пожелая приятно прекарване утре.

Последва кратко мълчание.

– Утре?

– Не е ли тогава събирането ви? В Дърам? – Дали звучеше ентусиазирана? Поне се надяваше да е така. Колкото и да не ѝ харесваше, че Лекси ще се върне в кампуса, колкото ѝ да се притесняваше за нея, трябваше да приеме онова, което сестра ѝ повтаряше вече години наред. Това не беше нейният живот.

– Да. – В гласа на Лекси се прокрадна подозрение. Кели не можеше да я вини.

– Надявам се да си прекараш добре. Предполагам, че някои хора няма да са се променили въобще. Как се казваше онова момиче, с което живееше през втората си година – онази, която ядеше само наденички? – Говореше прекалено бързо, думите ѝ се прескачаха една друга в стремежа ѝ да бъдат добронамерени и подкрепящи, каквито трябваше да бъдат още първия път, в който Лекси ѝ спомена за завръщането си в Дърам.

– Мисля, че беше Джема.

– Точно така. Странна птица!

– Кел, какво става? Защо ми се обаждаш?

– За да се извиня. Че се меся в живота ти, че осъждам решенията, които взимаш. – Пое си дълбоко въздух. – Но предимно, че не останах на телефона през онази нощ.

Лекси издаде тих звук – потиснат хлип, дошъл направо от гърлото ѝ.

– Кели, моля те, недей. Не искам да...

Сестра ѝ звучеше толкова объркана, че полицайката едва не се спря, защото се мразеше за това, че я наранява. Но беше чакала прекалено дълго, за да го каже.

– Просто ме изслушай, след което обещавам никога повече да не повдигам темата. – Прие мълчанието на Лекси си за съгласие. – Съжалявам, че ти затворих. Ти беше изплашена, а аз не бях там за теб. Не минава ден, в който да не се чувствам виновна за грешката си.

Линията беше толкова тиха, че Кели си помисли, че сестра ѝ е затворила телефона, но накрая получи отговор:

– Не беше твоя вината, Кел.

– Но ако бях останала...

– Не беше твоя вината, че затвори, и не беше моя вината, че се прибирах през гората сама. Не те виня, не виня и полицията.

– Трябваше да приемат по-ранните ти оплаквания по-сериозно.

– Кели, онази вечер бях изнасилена, защото един мъж беше решил да направи точно това. Не знам дали го е правил някога преди и дали го е правил от тогава насам, но независимо дали е правилно, или не – не ми пука. Това беше само една нощ – един час – от живота ми и след това настъпиха хиляди такива, изпълнени със светлина, щастие и радост. – Сякаш по сценарий, Кели чу племенниците си да се смеят наблизо – заразителни, неконтролируеми кикоти, които накараха сърцето ѝ да потрепне от удоволствие. – Никой друг няма вина, Кели.