Клър Макинтош - Виждам те

– Влакът е претъпкан. Никой няма да опита нищо пред толкова много хора. – Казвам го по-скоро на себе си, отколкото на Мелиса.

Ако Кейти изпищи, дали някой ще направи нещо? Винаги съм я учила да вдига врява, ако нещо ѝ се случи.

– Пищи колкото можеш – обяснявах ѝ. – Ако някой перверзник се отърка в теб, не му казвай нищо, направи така, че всички да чуят. Изкрещи: Спри да ме опипваш веднага! . Нека целият вагон разбере какво се случва. Може би никой няма да направи нищо, но поне перверзникът ще спре да те закача, ще видиш.

Пътуването от Ватерло до Лестър Скуер трае само четири минути. Знам, защото Мелиса ми каза и защото всяка секунда ми се струва колкото цял час. Губим Кейти на Ватерло и Мелиса веднага превключва на нова камера – тя е насочена към долната част на ескалаторите, които водят до Лестър Скуеър.

Наблюдаваме в мълчание, докато не се появява.

– Ето я и нея. – Мелиса сочи към Кейти. Веднага започвам да се оглеждам за мъжа, който се опита да я доближи на перона и когато го намирам на няколко метра зад нея, сърцето ми се свива.

– Този човек... – започвам, но млъквам, защото... какво мога да кажа?

– Настоятелен е, нали?

– Познаваш ли го? Откъде е? На колко години е? – Не знам защо задавам точно тези въпроси.

– Профилът е бил изтеглен почти двеста пъти – отвръща Мелиса. – Може да е всеки.

Мъжът минава покрай една жена с детска количка. Кейти се качва на ескалатора.

Не спирай, прошепвам наум, но тя не помръдва, а онзи се качва и застава точно зад нея. Слага ръка на рамото ѝ и се навежда. Казва ѝ нещо. Кейти клати глава, но стигат до върха на ескалатора и излизат от кадър.

– Следващата камера! Пусни следващата камера!

Мелиса се отзовава с преднамерено забавяне, наслаждава се на паниката ми. Има много хора на Лестър Скуеър и когато най-накрая превключва, не мога да намеря дъщеря си веднага. Тогава я забелязвам, заедно е с мъжа от влака. Сърцето ми препуска: нещо не е наред. Кейти върви под странен ъгъл, изкривена на една страна. Главата ѝ е наведена и макар да не изглежда, че се съпротивлява, езикът на тялото ѝ ми подсказва, че не може да се измъкне. Поглеждам по-внимателно и осъзнавам, че той я държи за горната част на ръката с дясната си ръка. С другата държи китката ѝ: натискът я изважда от равновесие. Сигурно има оръжие. Сигурно я заплашва. Защо иначе не пищи? Не бяга? Не се бори?

Кейти върви към билетните бариери с този мъж, ръката ѝ е странно извита пред гърдите му. До картата на метрото стоят двама служители и си говорят. Призовавам ги да забележат, че нещо не е наред, но те не обръщат никакво внимание. Как е възможно подобно нещо да се случва посред бял ден? Защо никой не вижда онова, което виждам аз?

Не мога да сваля очи от екрана.

Когато стигнат до бариерите, мъжът трябва да пусне Кейти. Това ще е нейният шанс да избяга. Познавам дъщеря си, вероятно вече е планирала всичко – измислила е накъде да побегне, през кой изход да мине. Усещам прилив на адреналин. Ще успее – ще му се измъкне.

Но те не стигат до бариерите. Вместо това мъжът я повежда наляво към празна информационна будка и врата, на която пише Влизането забранено . Той се оглежда зад себе си, сякаш за да види дали някой ги наблюдава.

Кръвта ми се смразява, когато виждам, че мъжът отваря вратата и влиза вътре заедно с Кейти.

Смяташ, че съм стигнал твърде далеч. Смяташ, че да рискувам животите на непознати жени е лошо, но това...? Смяташ, че това е прекалено? Чудиш се как е възможно да рискувам живота на някого, за когото ме е грижа?

Трябва да разбереш нещо.

Кейти си го заслужи.

Винаги е била такава. Винаги е искала да бъде център на вниманието, винаги се е стремила да бъде чута, забелязана, обичана. Въобще не се е замисляла как се чувстват останалите от това.

Винаги говори, никога не слуша.

Сега мечтата ѝ се сбъдна.

Сцената е нейна.

Най-важната ѝ продукция, най-предизвикателната ѝ роля. Изпълнението на изпълненията.

Последният поклон пред завесите.

– Какви телефони имаме на Зоуи Уокър? – попита Ник.

Лусинда провери файловете си.

– Мобилен, домашен и служебен.

– Обадете се на всички.

Кели вече набираше мобилния и поклати глава, когато беше прехвърлена на гласова поща.

– Зоуи, би ли се обадила на Екипа за разследване на убийства, веднага след като чуеш това съобщение?

– Какво знаем за дъщерята? – попита Ник.

– Казва се Кейти – отговори Кели, която отчаяно се опитваше да си спомни нещо, което Зоуи Уокър беше споменала. – Иска да бъде актриса, но в момента работи в ресторант, близо до Лестър Скуеър – не знам в кой точно. – Опита се да си спомни дали Зоуи беше казвала нещо друго за децата си; имаше син, знаеше това, и партньор, но двете не бяха говорили за нещо различно от случая.