Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Бролин размахва ръката си и изрецитира:

— Никога не бива да остава насаме с някого от персонала, никога не е напускал отделението, не му се разрешава да се среща с други пациенти, не може да приема посетители и никога не бива да излиза на мястото за почивка. Нито пък…

— Никога ли? — недоумява Андерш. — Едва ли е разрешено да затвориш…

— Не, не е — срязва го Роланд.

Атмосферата мигом става напрегната. Но накрая Андерш пита предпазливо:

— Какво всъщност е извършил?

— Само добри дела — отговаря Роланд.

— Например?

Главният лекар го поглежда и сивото му, подпухнало лице изведнъж се разлива в усмивка.

— Ти наистина си нов тук — смее се той.

Преминават през още една блиндирана врата и една жена с пиърсинг на бузите им намига.

— Да се върнете живи — пожелава им само.

— Не се притеснявай — казва Роланд на Андерш, като понижава глас. — Юрек Валтер е мълчалив възрастен мъж. Той не се бие и не повишава глас. Стои сам и ние никога не влизаме при него. Но сега се налага, защото момчетата, които са били нощна смяна, са забелязали, че е скрил нож под матрака и…

— Как, по дяволите, се е добрал до него?

Челото на Роланд е покрито с пот, той прокарва ръка по лицето си, след което я обърсва в покривката.

— Юрек Валтер може да бъде много манипулативен и… Ще проведем вътрешно разследване, ала кой знае…

Главният лекар прокарва картата си през още един четец и въвежда код. Чува се бибипкане и ключалката на блиндираната врата изщраква.

— За какво му е ножът? — пита Андерш и бързо влиза. — Ако е искал да отнеме живота си, щеше вече да го е направил. Или…?

— Може би обича ножове — отговаря Роланд.

— Склонен ли е към бягство?

— Не е правил опити да бяга, откакто е тук.

Намират се пред един пропускателен шлюз с порти, защитени с решетки.

— Почакай — казва Роланд и му подава малка кутийка с жълти тапи за уши.

— Нали каза, че не вика.

Роланд изглежда много уморен, сякаш не е мигнал от няколко денонощия. Наблюдава новия си колега за кратко и въздъхва тежко, преди да започне да обяснява.

— Юрек Валтер ще говори с теб съвсем спокойно, със сигурност любезно — казва той със сериозен глас. — Ала по-късно тази вечер, докато караш колата към вкъщи, ще свърнеш в насрещното платно и ще се сблъскаш челно с един тир… Или ще се отбиеш в железарията и ще си купиш брадва, преди да вземеш децата от детската градина.

— Сега трябва ли да ме е страх? — усмихва се Андерш.

— Не, но да се надяваме, че ще си предпазлив — казва Роланд. — Влизал съм при него един път, миналата година, точно след Великден, тогава се беше сдобил с ножица.

— Той е един старец. Или?

— Не се тревожи, всичко ще е наред…

Гласът на Роланд замира и погледът му става неясен и непроницаем. Преди да влязат през шлюза с решетките, той прошепва на Андерш:

— Дръж се, сякаш си крайно отегчен, и това, което правиш близо до него, е ужасно банално, като да сменяш чаршафите на някое легло в обикновеното отделение.

— Ще се опитам.

Отпуснатото лице на Роланд е станало напрегнато, а погледът му е твърд и нервен:

— Няма да казваме нищо за това какво ще правим, а ще се престорим, че ще му бием инжекция „Риспердал“ както обикновено.

— Но…

— Но вместо това ще му бием свръхдоза „Миртазапин“ — казва главният лекар.

— Свръхдоза ли ще дадем?

— Опитах предишния път и тогава… Значи отначало стана страшно агресивен, но само за кратко. Защото после настъпват двигателните смущения… Започна по лицето и езика. Не можеше да говори нормално. След това се гътна на пода, остана да лежи настрани и дишаше. И после получи много конвулсии, почти като епилептичен пристъп, продължи много дълго, ала след това беше уморен и замаян, почти в безсъзнание… Именно тогава трябва да влезем и да вземем ножа.

— Защо не приспивателно?

— Би било по-добре — кимва Роланд. — Но смятам да се придържаме към тези лекарства, които, така или иначе, трябва да му се дават.

Влизат през шлюза с решетки в отделението за Юрек Валтер. Бледа светлина струи в коридора през бронираното стъкло на боядисана в бяло метална врата с напречна греда и отвор.

Роланд Бролин прави жест на Андерш да почака. Той се движи по-бавно, сякаш иска да се приближи до бронираното стъкло крайно предпазливо.

Може би го е страх да не бъде изненадан.

Стои на разстояние от стъклото и се движи странично, ала внезапно лицето му става по-спокойно и той помахва на Андерш да влезе. Застават близо до прозорчето на вратата. Андерш вижда голяма стая без прозорци.