Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Не е мигрената, а другото, бездънният мрак зад битието.

Той спря серийния убиец Юрек Валтер. Това не може да бъде забравено или отписано.

Нямаше избор, но цената бе твърде висока, прекомерно висока. Не си заслужаваше.

Кожата по ръцете му настръхва, той скубе косата си с едната ръка, притиска крака в пода на самолета.

Отива да види Сума и Луми. Отива да извърши непростимото. Докато Юрек Валтер вярва, че са мъртви, те са в безопасност. Може би точно сега отвежда един сериен убиец към семейството си.

Юна е оставил мобилния си телефон в Стокхолм. Използва фалшифициран паспорт и плаща всичко в брой. След като слиза от таксито, подминава две пресечки, преди да спре при един вход, и се опитва да надзърне през тъмните прозорци на апартамента им.

Изчаква малко, след което отива в едно кафене недалеч на улицата, плаща десет евро, за да използва телефона, и се обажда на Сага Бауер.

— Имам нужда от помощ — казва с глас, наситен с емоция.

— Знаеш ли, че всички те търсят? Тук е пълна суматоха…

— Имам нужда от помощ за нещо.

— Да — казва тя и гласът ѝ изведнъж става спокоен и съсредоточен.

— След като ми дадеш информацията — продължава Юна, — трябва да си напълно сигурна, че си изтрила историята на търсенето.

— Добре — отговаря тя тихо и без колебание.

Юна преглъща тежко, поглежда бележката, която му даде Руса Бергман, и след това моли Сага да провери дали жена на име Лаура Сандин с адрес „Лисанкату“ 16 в Хелзинки е жива.

— Можеш ли да се обадиш след малко? — пита Сага.

— По-добре не, търси, докато чакам на линията — отговаря той.

Минутите, които изминават след това, са най-дългите в живота му. Разглежда блестящия прах на барплота, машината за еспресо, следите, оставени по дървения под от столове, които са били бутани към масите.

— Юна? — обажда се най-сетне Сага.

— Тук съм — прошепва той.

— Лаура Сандин е заболяла от рак на черния дроб преди две години…

— Продължавай — казва Юна и усеща как по гърба му започва да се стича пот.

— Да, оперирана е миналата година. И тя… но…

Сага Бауер прошепва нещо на себе си.

— Какво има? — пита Юна.

Сага се прокашля и казва с нотка на стрес в гласа си, сякаш едва сега разбира, че става дума за нещо много важно:

— Оперирана е за втори път, съвсем скоро, миналата седмица…

— Жива ли е?

— Така изглежда… Все още е в болницата — предпазливо казва Сага.

Когато Юна влиза в коридора на отделението, където е настанена Сума, сякаш започва да вижда всичко като на забавен кадър. Далечните звуци на телевизори и бъбрене стават все по-бавни и по-бавни.

Той внимателно отваря вратата на стаята ѝ и влиза.

Слаба жена лежи, извърната настрани в леглото.

Прозорецът е покрит с тънко памучно перде. Слабите ѝ ръце са отвън върху одеялото. Тъмната ѝ коса е потна и без блясък.

Не знае дали спи, но трябва да види лицето ѝ. Приближава се. В стаята цари пълна тишина.

Жената, която в един друг живот се казваше Сума Лина, е много уморена. Дъщеря ѝ е седяла при нея през цялата нощ, сега момичето спи в стаята за близки.

Сума вижда как слабата дневна светлина се процежда през нишките на пердето и си мисли, че човекът е непоправимо сам във вселената. Има някои хубави спомени, в които обикновено търси утеха, когато самотата и страхът са най-силни. Когато я упояваха за операцията, извика в паметта си тези мигове.

Светлите, светли летни нощи, когато беше дете.

Моментът, когато се роди дъщеря ѝ и обгърна пръстите ѝ със своите.

Сватбата през онзи летен ден, с булчинската корона, която нейната майка бе изплела от брезови корени.

Сума преглъща и усеща как е жива, как сърцето ѝ бие. Ала толкова се страхува да умре и да остави Луми сам-сама на света.

Прорязва я болка в шева от операцията, когато се обръща. Затваря очи, ала след това пак ги отваря.

Трябва да примигне няколко пъти, след което разбира, че съобщението ѝ го е достигнало.

Юна Лина се навежда над нея и тя докосва лицето му. Прокарва ръце през неговата гъста светла коса.

— Ако умра, трябва да се погрижиш за Луми — прошепва тя.

— Обещавам.

— И трябва да я видиш, преди пак да си тръгнеш — казва Сума. — Трябва да я видиш.

Юна слага ръце на бузите ѝ, гали лицето ѝ. Прошепва ѝ, че е красива, както винаги е била. Тя му се усмихва. И ето че е изчезнал, но Сума вече не изпитва страх.

Стаята за близки на пациентите е семпло обзаведена, на стената виси телевизор, пред протрит диван е поставена чамова маса, цялата прогорена от цигари.